Една мечта по-малко

Винаги е малко тъжно, когато осъществиш една мечта. Загатнал го е и Паулу Куелю в „Алхимикът“, далеч преди да стане икона за кифлите у нас. „Страхувам се да осъществя мечтата си, защото после нама да има нищо, заради което да живея“, беше казал Търговецът. „Нищо подобно! Мечтите са заради това – да бъдат осъществени и да отстъпят място на други мечти“, ще ви кажа пък аз.

Обичам този отбор от момента, в който си купих малкото като размер вестниче „Спорт Тото“ в края на 1987 г. Вече бях фен на „За Вашия албум“ на „Старт“, а тук също имаше снимки на футболни тимове. Разбрах, че през тази година, при първото си участие на финал за Купата на Англия са спечелили трофея. Научих имената им наизуст. Но най-голямо впечатление ми направиха вратарят Стийв Огризович и ексцентричният капитан Брайън Килклайн. Беше ясно, че това са моите момчета – Ковънтри Сити.

През годините ме радваха, например с големи победи над Ливърпул или пък в онзи момент когато принудиха национала Лий Диксън да си вкара автогол от 30 метра. А също и с мача през 1995 г., в който направиха Блекбърн шампион, непозволявайки на Юнайтед да ги победи на „Олд Трафърд“. Пак там биха за Купата на Лигата години по-късно. Беше ме яд, че изпаднаха от Висшата лига през 2001-а, а после и от Чемпиъншип. За тежките финансови и административни проблеми в последните години. Последното ми разочарование бе, че не успяха да вземат промоция миналия сезон и да срещнат вечния съперник Астън Вила през този.

Винаги съм искал да посетя стария стадион – „Хайфийлд Роуд“, на който „небесносините“ играха цели 106 г.. За съжаление него вече го няма. Мястото му е заето от чудесно съоръжение, каквото е „Рико Арина“, намиращ се в края на града. И другата мечта разбира се – да видя на живо играта на любимия си отбор. В днешните реалности – без граници и ограничения, това е постижима цел за всеки футболен фен.

Директната линия от София до Бърмингам улесни още повече плана. Мач през седмицата, удобно като дни и часове пътуване, мал