Archive for onoufriev.com

Футболната 2016 г. – очаквания и… мечти

Краят на годината е време за равносметки и обобщения на очакванията, направени 12 месеца по-рано. Началото й пък – освен дати на конкретни бъдещи събития е и момент, в който ни е разрешено и малко да помечтаем. Какво ни чака през 2016-а в областта на футбола?

Загадъчната А група
Предвидима спортно-технически, но далеч не толкова от момента, в който си спомним, че това е българското първенство – шампионатът на страната, в която броят на страничните фактори, определящи най-добрите (в случая във футбола) винаги е труден за преброяване. Имаме отбор с класи над останалите – Лудогорец. Имаме отбор, който се мъчи да стигне класата му – Левски. Чистите футболни аргументи са на страната на Разград, но равните изходни позиции и фантастичното и невероятно замогване на столичани в последните месеци обещават любопитна битка на много фронтове.

Имаме поне три отбора, които са се насочили към медалите. Единият може служебно да го пренасочат, което нека си признаем е някакъв уродлив начин да си правим живота (футболния, да не забравяме) непоносимо интересен. Литекс е на изчакване, а Берое се готви за сезона на сезоните – медал и може би национална Купа. Преди няколко дни разбрахме, че на хоризонта има и друг отбор с амбиции – Славия, който гони дори медал и евроизлаз.

Доста интересно ще е в дъното, където единият отбор изглежда обречен. И докато Монтана извървяха много бързо пътя от потенциален хит до класически удавник, при Пирин нещата са по-различни. Отборът се е устремил уверено към оставане в групата, което ще направи независимо дали ще мине през плейоф или ще изпрати друг на допълнителния мач.

Всъщност всичко може да се преобърне с главата надолу, ако Литекс бъде изваден от групата. Тогава отборите в средата, колкото и условно да се наричат местата от шесто до осмо място, ще се успокоят дотолкова, че идеята да имаме елит от десет отбора, защото ще има по-голяма конкуренция и по-малко уговорени мачове ще потъне като съвременна реплика на Титаник. Говорим за отборите на Черно море, Ботев и Локомотив, които при определени обстоятелства ще изкарат спокойна пролет.

Купа на България
По ирония на съдбата ЦСКА са във В група, но не помнят кога за последно играха полуфинал в този турнир. Е сега са тук – незагубили нито една точка от лятото насам и очакващи да изтеглят приемлив съперник. Да разбираме Монтана, в краен случай Литекс (пак с много “ако”). Тогава може би ще се класират на финал, където никога нищо не се знае. Но трябва да почакаме. Футболната управа у нас все още не може да намери свободна зала, в която за 10 минути да разбърка четири топки и да изтегли жребия за този етап.

Нека не подценяваме и другите кандидати за трофея. Купата е особен турнир дори у нас и виждаме, че отбор от В група, изпадащ в А и друг, който не знае къде и какво ще играе през пролетта, имат шансове за наградата. За четвъртия ще говорим най-малко. Берое е абсолютният фаворит, освен ако не се омаца както само в Стара Загора си умеят.

Европейско първенство по футбол
Програмата в европейските клубни шампионати е сгъстена тази пролет, защото почти целият континент ще се вълнува в ролята на пряк или косвен участник на историческото Евро във Франция. В него ще вземат участие 24 отбора – колкото до преди няколко години играха на Световно. Ние разбира се, ще гледаме отстрани – нещо, което няма да да се промени, докато на върха на родния футбол са настоящите началници.

Няколко държави ще направят дебют, но това беше неизбежно, заради раздутия формат. Една единствена изненада – няма я Холандия. Ниската земя обаче ще се върне съвсем скоро на сцената, защото има и материал и условия. Сърдечните поздравления са за Албания и Исландия, които направиха истински фурор. И двете държави дълго търпяха бой (на терена) и подигравки (извън него) дори и от нас, при това съвсем доскоро. Но взеха че разбраха как да постигнат целите си, докато нашите футболни лидери имат по-важни задачи. Другите дебютанти във Франция ще са Словакия, Уелс и Северна Ирландия.

Европейски клубни турнири
Астрономическото лято обикновено е в разгара си, когато за българските отбори идва моментът за рестарт на надеждите за добро представяне в Европа. След тоталният провал преди година, като че ли няма как да стане по-лошо, въпреки че у нас често се опитваме, и по-неприятното – успяваме, да докажем че това не е невъзможно. И тази година Лудогорец ще тръгне с пълната кошница с надежди и определено трябва да се постарае да не потъне както през 2015-а, защото това може сложи още един, още по-голям прът в колелата на амбициозния разградски проект.

Левски се завръща в Европа след три сухи години, но с оглед на амбициите на клуба, “достойно отпадане” ще е поредният звучен провал. На фона на размаха, с който в момента се работи на Герена, всичко друго освен групи в Лига Европа ще е неуспех.

Берое е почти сигурен участник в Европа и тази есен, като таванът на възможностите му е не по-далеч от плейоф.

Световни квалификации
Какво нещо е упоритата и целенасочена работа… Тази която в последните десет години в ущърб на българския футбол неуморно върши БФС. Най-сетне успя. Преди няколко месеца три поколения футболни запалянковци, помнили победи над Франция, Италия, Германия и др., чуха заветното “Нямаме никакъв шанс”. Друг път обикновено го осъзнавахме не по-рано от изминаване на 1/3 от кампанията, но днес реалностите са такива – българският национален отбор е вид “пълнеж” в картината на европейския и световен футбол.

И все пак – чакат ни мачове с Люксембург, когото все още можем да бием, невъзможни срещи с Франция и Швеция и мач на кантар с Беларус, в който единственото ни предимство донякъде е домакинството ни. Оправдаят ли се мрачните прогнози обаче, на Националния стадион на 13 ноември едва ли ще има много публика.

Това са основните събития, около които тази година ще съсредоточим интереса си. Останалото, което ще споменем е в сферата на мечтите, прост защото е твърде смело пожелание на фона на сивото футболно настояще.

Най-напред се надяваме на добра развръзка по казуса “Литекс”. Футболните началници още не могат да решат да спазват сляпо закона или да спасят бъдещето на играта в България. Докато се кумят, дано да намерят десетина минути, в които да определят противниците на полуфиналите за Купата.

И ЦСКА и българският футбол имат нужда от добри новини с адрес “Българска армия”. Защото се видя, че без гранда в А група не е същото. Мечтите на червените фенове са за спасение на клуба, а на останалите – на всичко останало, което бързо се руши в отсъствието на важни фактори. Тук като такъв добавяме и Локомотив София разбира се.

Около Евро надеждите в България ни са за студена бира и HD на телевизора. И естествено безпроблемното провеждане на шампионата в условията на крайно нестабилната геополитическа обстановка на Стария континент.

Ако мислим в перспектива и за доброто бъдеще на родния футбол, ще пожелаем късмет на евробойците ни, които и да са те. Защото още една нулева година в турнирите ще е още една стъпка към трайното зачисляване към пълните аутсайдери в Европа.

Ако пък мачовете в Европа по някакъв начин съвпаднат с квалификациите за Мондиала ще е най-добре. Това ще значи, че не сме казали чао на надпреварата още през юли-август. Реалистите ще очакват шест точки за националния отбор в края на 2016-та. Оптимистите – пълни стадиони и амбицирани национали.

В по-общ план. Нека видим добри мачове на добри стадиони, качествено съдийство, по-малко скандали и повече красота на терена. Много публика на трибуните и най-важното – честна игра във всеки аспект.

Футболната есен – измамна интрига и един голям отсъстващ

В края на юли, на страниците на “Живота днес” бе публикуван материал с очакванията преди началото на сезона. В него споделих мнението си относно фаворитите в шампионата и бях категоричен, че А група има ясен шампион. Повече от четири месеца по-късно и малко след средата на първенството, почти всички прогнози се оказват актуални.

Те не са плод на някакъв чутовен нюх или кой знае какви познания, а са единственото, което можеше да се случи. Просто по един или друг начин шампионатът беше вкаран в шаблон, от който излизането е трудно днес, а ще става още по-тежко с всеки изминал сезон. И разбира се заради обстоятелството, че А група изгуби най-титулувания си отбор – ЦСКА.

Фаворитите
Преди година по това време Лудогорец не беше първи, но пък имаше далеч по-важни приоритети. Този сезон е просто трагичен, съпоставяйки го със състава, играта и резултатите преди 12 месеца. И въпреки всичко днес “орлите” са на позиция, която му дава далеч по-големи възможности от тогава. Позорно отпадане от Европа, финансова година, която даже не е нулева, а със сериозен отрицателен знак, слаби треньори и доста спорни футболисти. Всичко това беляза есента на шампиона, но в поведението на клуба дори за миг не се видя сянка на съмнение в успешния завършек. Резултатите дойдоха късно и след връщането на Георги Дерменджиев начело, но за незадоволителния старт голяма вина имаше точно неговата работа или по-скоро отзвукът от нея през сезона 2014-2015. Няма никакво съмнение, че отборът има най-голямата класа сред съперниците си и че пак ще е шампион.

Берое е солиден тим, който за съжаление няма манталитета на големите. Иначе нямаше да губи лесни точки като например тези четири срещу Монтана. Ако само те бяха в техния актив, то отборът щеше да е еднолично начело. И все пак прогнозата беше за края на сезона, а не за половината, така че старозагорци все пак може и да са втори.

Литекс бе при фаворитите с условието, че Люпко Петрович ще има ядове с наследството на Красимир Балъков. Тук обаче трябва да се признае, че именно при сърбина “оранжевите” са най-стабилни – победиха Лудогорец и Левски. Разбира се с уговорката за силата и влиянието на психологическия момент след смяната на треньора. Между двете идвания на специалиста, Литекс беше воден от румънеца Регекампф – треньор с необяснимо висок рейтинг, при който ловчанлии бяха нестабилни като самолет в турбуленция. Отборът от Ловеч е и прекалено зависим от конкретни играчи, което никога не трябва да дава спокойствие на любителите на залозите.

Левски разбра по едно и също време, че нито популизмът във футбола, нито наложителното ползване на млади играчи от школата са нещо добро, когато става дума за гранд, какъвто отборът винаги ще е. Принудата в началото на сезона умишлено беше изместена от несполучливи хвалебствия за погледа към школата, който се отказа тотален провал. С млади играчи Левски (и ЦСКА в А група) го чака продължително живуркане в златната среда. Нещата на Герена се промениха с напускането на Тодор Батков и (не)очаквания дъжд от пари и възможности, причинен от сгъстилите се като “пари”носни облаци спонсори над Герена. Сянката на трагичната работа на силните фигури обаче е прекалено тежка и Левски така и не избяга от неуспеха – изпуснати шансове в шампионата и напускане на турнира за Купата.

Положението в средата
Средняците също си бяха явни. Славия, Ботев, Черно море и Локомотив Пловдив трудно могат да изненадат някой, който от години следи българския футбол и е наясно с неговите национални особености.

Славия започна обещаващо, но финансовата криза, съчетана с почти нулевата фенска подкрепа и традиционната спортно-техническа нестабилност бетонираха “белите” на място, от което нито ще погледнат по-нагоре, нито пък ще имат проблеми с оставането.

Трима водиха Ботев през есента, но нито един не донесе усмивки на бултрасите. “Канарчетата” се радват на прилична подкрепа, но качеството в състава е доста спорно. Съседите им от Лаута за първи път от години не говорят за физическо оцеляване, но това не ги направи по-добър отбор. Там трябва да обърнат внимание на действията на ръководството си, а също и да помислят дали немотивираният (напусна, но не му приеха оставката – б.р.) и нелицензиран треньор не е една от причините за застоя. Черно море пък е странен отбор, който има възможности, но успехите в турнирните надпревари създават малко нереални очаквания на “дългата нива” на шампионата.

Дъното е за новаците… условно
Монтана и Пирин са новаци в групата, а това означава пасив по дефиниция. Показва го историята от последните години, когато като изключим Лудогорец и Ботев, почти всички новаци не просто изпадат веднага, но и в много случаи А група се отказва край на съществуването им!

Всеки от двата клуба по свой начин остави следа през полусезона. Първите започнаха отлично с прилична игра и гръмки победи. Приказката за тях обаче свърши и те са почти сигурни изпадащи.

Пирин е олицетворението за това какво значи добрият треньор във футбола. Наистина не мога да си обясня по каква логика отбор от А група е решил да ангажира наставник, който в рамките на една година е стъргал дъното на елита и след това с друг клуб е изпаднал във В група. Явно в Благоевград са имали нещо предвид. Нещо, понятно само на тях, защото логичното се случи и Неделчо Матушев бе освободен.

Това, което се случи след това не е изненада, нито чудо. Наджи Шенсой има пиперлив език, но във футбола е толкова добър, колкото беше и Стийв Джобс в търговията със скъпи технологични играчки. За броени дни изкара Пирин от летаргията и само края на сезона сложи край на полета на “орлетата”. Засега…

Футбол в застой
А група през есента на 2015-та е измамно интересен шампионат. На върха цели четири отбора се боричкат за титлата, последният бие първия, шампионът се дъни през седмица. Като изключим това, стадионите пак са полупразни, а качеството на играта се измерва в мерни единици като “диаби” и “лукоки”, които са почти без стойност. Скандалите със съдиите са си същите, а микрофоните са редовния афродизиак за някои футболни босове. Момчетата продължават да плачат в съблекалнята, защото срещу тях и клубът им е вдигната цялата Тъмна страна. И така до безкрайност.

Тази есен у нас футболът е в две измерения. Едното, което го дават по телевизията в HD-формат и другото, което счупи всички рекорди по интерес, въпреки че е с марката “аматьорско”. И въпреки “уникалната футболна драма” в отсъствието на ЦСКА, именно въпросният низвергнат клуб е един от факторите, които все още държат някакъв интерес към родния футбол. Отново – изненади в А група няма да има, но ако най-важната съставка за мастършефското ястие  е във В група и догодина по това време, тогава най-популярната игра у нас просто си отива.

Кой ще играе на Евро 2016 във Франция

Емоциите утихнаха. За да изригнат отново след половин година, когато в Париж ще бъде даден стартът на Евро 2016. Оптимизмът и вярата в доброто на утрешния ден са част от човешката природа, затова без всякакви условности казваме, че на 10 юни ще започне един месец на щастие и незабравими емоции.

На практика пътят към финалите се простира в малко повече от една календарна година, въпреки че времевата разлика между Световните и Европейски шампионати е двойно повече. Последната кампания се чакаше с огромен интерес, тъй като промененият формат даваше шанс да 23 отбора да се преборят за участие, заедно с домакина Франция. Това бе и шансът на доста компрометираното ръководство на родния футболен съюз да позачисти имидж, като спомогне за класирането на финалите на А отбора, но… това не успя да се случи

Логичен въпрос е коя е основната новина след приключването на квалификациите? Дали това, че Холандия не успя да се класира или фактът, че немислимото до преди броени години – Исландия и Албания да ритат на финалите, все пак се случи? Достойнствата в последното са далеч по-сериозни, защото в поредица от десет мача има както изненади, така и логични завършеци и в крайна сметка случайностите са компенсирани от постоянството и класата. А когато пет дебютанта са събрали общо 97 точки (средно по 19.4) и всеки един от тях се е класирал директно, а не след плейофи, значи по всяка вероятност говорим за начало на трайно преразпределение на силите в европейския футбол.

И тъй като вече са ясни урните преди жребия за финалите, нека да хвърлим по един поглед върху 24-те участници.

Фаворитите
Първа е урната на фаворитите. В нея са Франция, Испания, Германия, Англия, Португалия и Белгия. Това ще са и отборите, за които коефициентите за крайна победа ще са доста занижени, тъй като нито един от тях не постави под съмнение класирането си. Отличникът разбира се е Англия с десет победи от десет мача, но това, че Германия регистрира две загуби, равен и девет допуснати гола, за познавачите на футболната история не значи абсолютно нищо.

Франция е тоталния фаворит не само защото разполага с добри играчи, но и защото безпристрастната статистика ни говори твърде любопитно. В рамките на 32 години това ще е трето домакинство на голям шампионат на “петлите” и в предишните два случая – Евро 1984 и Мондиал 1998 те вдигнаха трофеите. Догодина стават точно десет години от последното им изригване – среброто от световното в Германия, така че всички предпоставки за сериозно участие са налице.

Испания няма толкова лесно да се върне при средняците, където беше дълги години преди тоталната си хегемония в последното десетилетие, а в този шампионат гони исторически хеттрик от поредни титли. Цел, достатъчно сериозна, за да очакваме силни изяви. Португалия е непредсказуем отбор, в който всичко все още е подчинено на настроението на Кристияно Роналдо. Твърде слаб аргумент за сериозни амбиции. Белгия е най-непретенциозната селекция в тази компания, но настоящото поколение не само че не е казало последната си дума, но ще я взима поне още в два-три цикъла.

Очакващите в засада
Подгласниците на лидерите са във втора урна, в която компания си правят Италия, Русия, Швейцария, Украйна, Австрия и Хърватия. Италия изпъква, но последните години показаха, че въпреки вечната класа, тя може би няма да е достатъчна за първото място точно на шампионата във Франция.

Впечатление прави равностойността на останалите, както и пълната им непредсказуемост. Русия е отбор, който не може да бъде подценяван, особено след силния си финал на квалификациите. Хърватия винаги носи в сака си голямата изненада, а Швейцария като че ли не успя да реализира напълно огромния потенциал на поколението, което изригна преди няколко години в юношеските и младежки надпревари. Украйна след Шевченко в твърде непознат отбор на широкия зрител, а Австрия също разполага с малкопознаваеми състезатели.

На практика всички в групата са на едно ниво, при което победа над лидер с отлична игра може да бъде последвана от безлична загуба на точки, която да провали целия шампионат. Не вярвате ли? Ами вижте кой се води “по-слаб” от тях в трета урна.

Поддържаща или главна роля?
А там са Чехия, Швеция, Полша, Румъния, Словакия и Унгария. Чехия спечели своята група, а Полша спори за първата позиция с Германия до последния момент. Бегъл поглед над цялата компания ще ни покаже, че с изключение на Румъния всички други са представители на хладната преценка и на изчистената емоция във футбола, който каквото и да се случва, винаги ще е емоционален спорт. За Чехия и Словакия пък шампионатът ще е специален, защото двете части на бивша Чехословакия се събират отново на едно първенство след 1990 г. Словакия дебютира на Еврофинали с психологическо предимство през Украйна след като двете държави бяха в една квалификационна група, а разликата между двата тима в края бе три точки.

Румъния никога не са били страшилище на Евро или Мондиал, ако по един четвъртфинал между 1994 и 2000 г., но тази година правят амбициозно завръщане като една от четирите селекции без допусната загуба в тези квалификации. Със северната ни съседка е свързана надеждата ни да видим играчи от А група на еврофиналите, въпреки че Козмин Моци, Андрей Препелица и Клаудиу Кешерю не са точно първа опция за титулярния състав.

През 2016 г. стават 30 години откакто Унгария за последно бе на голям шампионат. Кризата при тях беше убийствена, а как я преодоляха може би трябва да се превърне в основен въпрос не са обикновения фен или читател, а за отговорните фактори в родния ни футбол. Това е друга тема, а днешната е свързана със сърдечните поздрави за унгарците, които със сигурност ще спечелят много от феновете, които нямат ясно изявен фаворит.

Готови за изненада
Четвърта урна, където са Турция, Ейре, Исландия, Уелс, Албания и Северна Ирландия, без съмнение е най-интересна по няколко причини. Първата е, че Турция съвсем не е точно “аутсайдер” и е почти сигурно, че групата, в която ще попадне ще бъде наречена с едни банални определения. Ейре също са корав отбор, който няма да е лесна хапка за никого.

Не е нужно да си привърженик на определени отбори, за да съжалиш искрено, че изключителни играчи като Райън Гигс, Марк Хюз и Йън Ръж, счупили безброй рекорди и настанили се трайно в сърцата на много фенове, никога не успяха да играят на голям шампионат, а единственото срамежливо участие на такъв на Уелс е през 1958 г. Днес тави несправедливост е поправена от Гарет Бейл и компания, които в последните години направиха чутовен прогрес.

Северна Ирландия спечели своята група за първото си участие. Отново невероятен скок за място на голям шампионат 30 години по-късно. Няма да го увъртаме, не знаем кой знае колко за тези момчета с изключение може би на Джони Евънс, който беше в Манчестър Юнайтед. Съперниците им определено ще трябва да ги разузнаят доста.

Съвсем доскоро се подигравахме на Албания за какво ли не, като особено популярен беше реотанът, който със сигурност никой от използващите “лафа” не е виждал на живо. Само че този реотан загря до такава степен и на такова място, че националите на тази държава днес са на еврофиналите, а такива с многогодишни традиции ще гледат по телевизора. И дано да гледат, защото има какво да научат.

Исландия е десертът, черешката върху тортата! Или удивителната в края на изречението, а защо не и въпросителната? Вън от всякаква разумна логика е дебютното им участие. Или поне от това, което виждаме на повърхността. Защото под нея очевидно реалностите са други. Без съмнение заслугата е основно на селекционера Ларс Лагербак, който е събрал дружина от отбори като Санднес Улф, Брейдаблик и Сундсавал, но пък ги в споил в здрав отбор. Любопитното е, че от момента, в който се класираха и на теория – 3 септември, исландците нямат победа, а освен всичко друго наредиха серия от резултати, доста приличащи на тези преди квалификациите. Именно това ги прави от една страна желан, но от друга непредвидим съперник за всеки от останалите участници.

Албания, Уелс, Исландия. Щипката пикантна подправка на финалите във Франция. Тази подправка, която пази лидерските позиции на футбола като спорт номер 1 през годините и ще я запази докато съществува живот на това кътче от Вселената. Тази разядка, която ни прави все по-гладни за качествен футбол и незабравими емоции. Хубавото на футбола обаче е точно това – че последните две неща никога не зависят едно от друго. А вторите догодина на Европейското ще ги има, повярвайте ми!

Малко креативност и сериозна ефективност (видео)


Вече съм споделял, че креативността на родните създатели на рекламни клипове и изобщо реклами е някаква комбинация от талантите на Джорджано като певец и Валери Божинов като футболист – едно голямо нищо. Поредната гениална идея “отвън” затвърди още повече това твърдение.

Няколко красиви стюардеси, толкова шалове на Бенфика, пълен стадион и… социална мрежа. И разбира се нещо между ушите. Разходът на фона на размерите на въпросната компания е на практика нулев, ефектът – поразителен. За по-малко от ден въпросният рекламен клип се е завъртял близо 2 млн. пъти по старата и изпитана вирусна схема, каквато е била и идеята разбира се.

Картина, която трябва да се чуе (видео)

Несъмнено любим момент на медиите зад Океана. А напоследък и за нашите, които пропускат мисленето между COPY-то и PASTE-то. Бездомник свири на пиано, при това добре. История вероятно и лека напудрена, но все пак е хубава.

Защо нашият коефициент на интелигентност е по-висок от този на бабите и дядовците ни?

Нарича се ефектът на Флин – фактът, че всяко поколение получава по-добри резултати на тестовете за интелигентност от предходното.

Дали действително ставаме по-умни или просто мислим различно? В тази динамична разходка през когнитивната история на ХХ в., моралният философ Джеймс Флин предполага, че промените в начина ни на мислене водят до изненадващи (и невинаги положителни) последствия.

Денят на победата! (видео от парада)


Помня денят, в който в казармата ни раздаваха автоматите. Имахме един малко префърцунен капитан, командир на ротата, който обаче имаше за всеки подходяща дума при връчване на оръжието. Тогава, който иска да вярва, но бях готов на 18 г. да зарежа всичко и да се хвърля в първата битка, която ми попадне, щом е в името на Родината.

Днес същият плам го имаше в очите на всичките над 16 000, които дефилираха на Червения площад. Най-безценни обаче са кадрите с ветераните, които са живи и до днес. С униформи, които накичени с медалите, тежат сигурно колкото самите тях, шапките, с които са влизали в боя и с този неугасим плам, който ги държи в готовност да тръгнат още утре отново.

Затова намирам за жалки всички, които омаловажават постигнатото от СССР преди 70 г. Защото днес между другото е и денят на Европа. Тази, която нямаше да е такава, ако ги нямаше същите руснаци. Но на прости хора е трудно и излишно да се обяснява.

Радикална мъдрост за компания, училище, живот

Какво става ако работата ви не контролира вашия живот? Бразилският главен изпълнителен директор Рикардо Семлер практикува една радикална форма на корпоративна демокрация, преосмисляйки всичко от бордови срещи до това как работниците отчитат своите почивни дни (не се изисква да го правят).

Това е визия, която награждава мъдростта на работниците, насърчава баланс между работа и личен живот, и води до един по-задълбочен възглед върху смисъла на работата и живота. Бонусен въпрос: Ами ако и училищата също бяха така?

Първото ми интервю

От доста време подозирам, че интервютата не са ми силата. Преди години съм опитвал да пробутвам диктофона, питал съм туй-онуй Стоичков, Пламен Марков, Александър Томов и един от “швеците” дето ни биха с 3:1 на Националния по времето на Камата като национален селекционер, но като цяло не ме влече…

За първи път обаче направих интервю по повод издаването на книга, която е насочена към футболните фенове и разказва за четири срещи с Габриел Батистута. Ето какво се получи:

Мариела Йоцова е доказателство, че човек е толкова голям, колкото са и мечтите му. Всеки от нас има своите, а нейната е на пръв поглед простичка – да види на живо и да се запознае с големия си футболен кумир Габриел Батистута. Нещата обаче се развиват до цели четири срещи, при това на различни места и до написване на книга, в която тя споделя за футболните фенове своите впечатление от него.

BGfootball.com се срещна с Мариела и й зададе няколко въпроса по темата, а и не само.

– Ясно е, че Батистута е най-големият в твоите очи на футболен фен, но как се запали по футбола?
– Честно казано, нямам спомен за конкретен момент, в който съм се запалила по футболa. По-скоро мисля, че това е било предварително заложено в мен. Със сигурност, голямо влияние в този аспект са имали брат ми, баща ми и дядо ми, които често пътуваха от родния ми град Видин до столицата София за мачове на любимия ЦСКА и националния отбор на България. Пътувахме и ние с майка ми, въпреки че не посещавахме стадиона. Вероятно, техният трепет преди футболните срещи е оставял всеки път следа в мен. Спомням си, че дори прабаба ми гледаше среднощните мачове на българите от Световното първенство в САЩ през незабравимото лято на 1994 г., така че страстта ми към футбола явно е семейна черта.

– Имаше ли някакъв особен случай, който ти каза – това е моят любим спорт?
– Не, не е имало такъв случай. Определено смятам, че обичта ми към играта футбол е както предопределен, така и постепенно случил се в мен процес под влиянието на останалите футболни запалянковци в моето семейство.

– Кой е първият мач, на който присъства на живо у нас? А в чужбина?
– Поради изключително интензивното ежедневие, в което живеем, изпълнено с нови и нови впечатления и редица неща за запомняне, наистина съм забравила кой беше двубоят, който за първи път гледах у нас. Със сигурност, това беше мач на българския национален отбор по футбол. Чувствах се превъзходно! А първата футболна среща, която посетих в чужбина, бе срещата между Интер и Рома на стадион “Джузепе Меаца”, няколко дни след като видях Габриел Батистута за първи път в моя живот. Уникално спортно съоръжение! Видимостта към терена от всяко едно място на стадиона е изключителна!

– Кой отбор поддържаш у нас? Изобщо следиш ли родния футбол?
– В България винаги съм поддържала ЦСКА. От няколко години обаче почти не следя българския футбол. За съжаление, не вярвам на голяма част от съвременните играчи. Това е причината вече да не ходя по стадионите и изобщо да спра да гледам български мачове. Не успяват да грабнат сърцето ми. Виждам, че голяма част от футболистите в родното ни първенство просто не се раздават на терена, не дават цялото си сърце и душа. Не милеят за играта! Нещо, което Батистута винаги е правил! А това за мен като футболен фен са принципни неща.

– Фен на всички отбори, в които е играл Батистута ли си?
– Определено може да се каже, че да. Всеки един отбор, в който е играл Батистута е останал в сърцето ми. Разбира се, тимът на Фиорентина, където той прекара 9 години от футболната си кариера, завинаги ще остане любимият ми италиански отбор. Но ще поддържам винаги и Рома, и Интер, и дори катарския Ал-Араби, където той приключи кариерата си.

– Какво мислиш за факта, че е играл и в двата аржентински гранда – Бока и Ривър. Като играят в първенството за кого “викаш”?
– Въпрос на стечение на обстоятелствата, гласуване на доверие от страна на треньор и вероятно по-добра клубна политика на Бока, поради което през 1990 г. Батистута преминава при тях след само един сезон в редиците на Ривър Плейт. Не следя толкова отблизо аржентинското футболно първенство, но като че ли винаги съм симпатизирала повече на Бока Хуниорс.

– Успяла си да говориш и с Каниджа. Не се смей, но поддържам Аталанта от 1987 г. и съм любопитен да науча повече за него извън терена. На него знам, че беше велик. Какво не знаем за него, неговите почитатели?
– Имах възможността да разговарям с Каниджа сякаш сме приятели с него от поне 10 години. Категорично мога да кажа, че Клаудио Каниджа е един от най-хубавите и положителни хора, които съм срещала в живота си. Изключителен човек! Толкова ведър, добронамерен, толкова усмихнат и приветлив. От него струи добрина и дълбока душа. Един истински и земен човек! Зарежда хората около себе си с много енергия. Наистина силно харизматична личност!

– Знаеш ли защо Аржентина се мъчи неимоверно на Световни първенства от 20 години насам?
– Според мен, Аржентина се мъчи на световни първенства в последните години, защото няма сплотен колектив. Има силни индивидуални единици, но като че ли нещо все куца в сплотяването на отбора.

– Не позна, защото нямат вратар като Серхио Гойкоечея. Почти се разтреперах, когато разбрах, че си била в близост до него и дори сте разговаряли, защото ако ти си мечтала за Батистута, аз винаги съм искал да видя Царя на дузпите. Сподели нещо по-задкулисно за него, ако обичаш.
– Ще ти покажа снимката ми с него някой ден. Изискан мъж. Суетен. Иска да изглежда добре и обръща внимание на тези неща. Галантен с жените. Много внимателен и възпитан. Спокоен. Няма нищо против да разговаря с хората, които имат желание да се докоснат до неговата личност.

– Как гледат в Катар на жена футболен фен и как се справи със сериозното мъжко внимание там?
– Катар е доста богата и развита държава. Заема водещо място сред демократичните арабски страни. Те ме възприемаха като спортен журналист. Гледаха на мен като професионалист, не като на футболен фен. В определени моменти наистина имаше засилено мъжко внимание към мен от страна на местните арабски управители на някои от футболните клубове, но спортният журналист и мой приятел Станимир Бакалов, който ме придружаваше, успя да ме опази.

– А как съпругът ти се справи със сериозното мъжко внимание към теб там?
– Това трябва да попитате него. Как се е справил, не мога да кажа. Аз съм му изключително благодарна за доверието и за подкрепата, които винаги ми е давал в преследването на моите мечти, свързани с аржентинския голмайстор Габриел Омар Батистута. Оценявам високо това и му благодаря, защото знам, че са много малко мъжете, които биха направили това, а той го направи със сърцето си!

– Как така се убеждава милионер, при това напълно непознат, да отдели пари за самолетни билети и кеш на напълно непозната, макар и доста симпатична дама. Имам се за съвременен мъж, но ако това се случи с жена ми, най-малкото ще понадигна вежда… дясната може би.
– Виждаш ли, трябва много да си пазите жените. Защото могат да имат неподозирани възможности. Да ти кажа честно, като че ли не ми бе много трудно. Просто вложих цялото си сърце и душа, бях искрена докрай, демонстрирах непоколебимата си решителност да замина и да осъществя това, което толкова много исках. Мисля, че той изключително добре усети моята мотивация и желание и затова реши да ми помогне. Определено това е едно от най-невероятните неща, които са ми се случвали!

– Кога дойде идеята за книгата ти?
– Идеята ми дойде през лятото на 2014 година. Бях в Италия. Пътувах с влак от Флоренция към Сиена. Предния ден гледах мач на Фиорентина на емблематичния стадион “Артемио Франки”, където се оказа, че Съдбата ми бе приготвила страхотен подарък – да видя Габриел Батистута за 4-ти път в моя живот! Бях изключително въодушевена от случилото се и спонтанно ми хрумна тази идея. И успях! Реализирах я и на 9 април 2015 г. представих своята книга “Мечтата да видиш БАТИСТУТА”!

– От книгата научих, че мечтите ти не остават много дълго такива и с лекота ги сбъдваш. Батистута вече не играе, а да го видиш за пети път няма да е точно нова мечта. Вече сподели и за издаването на книгата на испански, което за човек с твоя размах е шега работа. Какво е следващото в твоя списък?
– За момента издаването на книгата на испански език е все още далеч от своята реализация. Но съм категорична, че ще го направя и ще дам всичко от себе си да успея лично да я предам на Батистута в Аржентина. Следваща мечта? Да се върна отново в Италия, а защо не и да заживея за постоянно там. Обожавам тази страна!

– Виждаш ли сред съвременните играчи някой следващ Батистута?
– Категорично не. Поне за мен – не.

– И на финал – в какво вярваш?
– Вярвам в доброто у всеки човек. И вярвам, че няма невъзможни мечти!

Един много по-различен мач (видео)

България си има Левски – ЦСКА, а Сърбия Црвена звезда – Партизан. Колкото и някакви временни явления да се боричкат между големите, това са стойности, които остават константни във времето. У нас чиновническа неадекватност остави феновете без Вечно дерби близо за около година, но на Запад от границата нещата не стоят така.

Очевидци са категорични, че говорим за нещо съвсем различно от сблъсъка между “сини” и “червени”. Който не в бил свидетел, вероятно няма как да го разбере.

Плановете ми да се отправя към Белград датираха още от края на миналата година, а подготовката за дербито започна отдавна. Разбира се четири дни преди това всичко се разби на пух и прах, след като организаторите обявиха, че го местят с ден по-късно, от съображения за сигурност и заради планиран митинг на някаква периферна политическа партийка. По-малко от 24 часа след това мачът се върна на предишните си дата и час, но анонсът за някаква ненормална за нашите футболни разбирания обстановка вече бе направен.

Тръгвам сам за Белград, като съм си направил точна програма по часове. Нарушавам я още в началото, тръгвайки с час по-рано, което се оказва всъщност добър ход, тъй като излизането от София не е лесно. Вече на сръбска територия митничар ме пита къде отивам и за допълнително подсигуряване ми задава въпроса в колко часа е мача. Всичко е точно.

Тумбата с български коли се разпръсква някъде около Пирот. Сърбите, които не са “европейци” като нас, работят здраво по довършване на магистралата, която ще свали пътя до Белград с минимум час. Иначе дупки по пътищата не се виждат. Лично търсих такива и далеч от аутобана, опознавайки западната съседка и малките селца. После чух, че имало. Явно обаче добре ги крият. Хората пък са великолепни и винаги готови да помогнат на изгубил се шофьор.

В столицата текат усилени ремонти точно около стадиона на Звезда. Местното Данче пипа здраво и огромен район във Вождовац е недостъпен. Всичко свършва благополучно обаче.

В събота по улиците на Белград не се вижда нито местния Йоло Денев да призовава сръбския Тангра, нито пък на някой му пука за политика и митинги. Че има вечно дерби се разпознаваше пък основно от пресата.

“Няма опасност от инциденти. Това беше преди години, сега на стадиона ходят деца, набор ′93-′95”, успокоява ме някъде толковагодишен продавач на сувенири в Калемегдан, а аз още повече се “притесних”, че нещата не отиват на мирен мач.

Решавам да прочета какво пишат за мача в “Спортски журнал”. Имат си специална притурка с даже прекалено много информация. Основните акценти – всички искат мирно дерби! Хайде де… Бандаловски пък се изказал през седмицата – не познавал играчите на Звезда, с което малко така… ги обидил. На стадиона щели да грейнат нови лампи. Играчи от двата отбора пък приятелски си разменят майтапи на страниците, друг признава, че често пие кафе със състезатели на съперника.

Дума да не става за 0:0, кълне се играч на Партизан. Става ясно, че от 20 години “гробарите” нямат дузпа в дербито. Те пък са спокойни, че са свикнали и ще бият и без нея.

Разбира се, намесват се и местни красавици, които чуруликат на страниците, обещавайки пълна подкрепа на любимите си отбори. И по-късно ще стане дума – някак по-висока класа са местните “лепотици”, Бога ми.

Четири часа преди срещата се заприказвам в градинка до стадиона със спортен специалист, предрешен като стар събирач на алуминиеви кутийки от бира (Това съм аз, Льоклер). Разговорът беше безпроблемен и се въртеше около близките езици и славянското начало, но всичко приключи с въпроса “как върви българското първенство по… кегли?”. Докато мигах се чудих какво да отговоря, на помощ ми се притекоха полицаите, които учтиво ни помолиха да се преместим, тъй като обстановката става все по-рискова.

Около стадиона вече гъмжи от полиция и стюарди. Първите кротко се събират на групички, вторите чинно слушат указанията на организаторите си. Всички са много учтиви и упътват с готовност. Не гледат лошо и кисело, нито пък с подозрение, някакъв съмнителен тип, говорещ малко сръбски и с раница на гърба.

Около 40 минути преди мача нищо около “Мала Маракана” не ме кара да тормозя ума си с асоциации за така модерното у нас напоследък “напрежение”. Фенове на Партизан кротко се облекчават в градинките и от време на време се чува по някой боен възглас.

На стадиона влизам без проблеми, без глупави претърсвания и без въпроси “какви са тези ключове?” и “защо ти е това?” (за малкия шоколадов бар от известна марка). Точно 25 секунди по-късно всичката нагласа, че отивам на добре организиран мач, отива на “п… си… таковата”, т.е. – по дяволите. Пресложата представлява четири дълги реда, на които за са седнеш в средата, трябва да вдигнеш всички преди това по пътя си, няма номера на местата, а надписите “press”, са лепени с тиксо някъде в края на първото десетилетие на века.

“Сядай, където намериш”, обяснява ми индивид, който ако е журналист, ще си изям чорапите, с които бях на около 20 километровата обиколка в Белград предиобед. Оглеждам е и… всъщност всичките дечурлига около мен и хора, облечени с екипи на Звезда, усърдно припявайки химните на отбора, едва ли са журналисти.

Криво-ляво място се намира. Запознавам се с германец отляво и млад фен на Звезда отдясно. Радвам се на прилично запълнения стадион (Над 44 000 по данни на пресата на следващия ден), от който празни са само двата буферни сектора.

Десет минути преди мача обаче започва войната, което чинно споделих в социалната мрежа. Кисели “делии” (феновете на Црвена звезда) се заядоха с полицията и настъпи хаосът. Събитията бяха условно между секторите Г и В. От далечната страна на В да не останат назад се погрижиха и към 100 “гробари”. Полетяха седалки… Местната полиция обаче явно мисли креативно, тъй като мина в настъпление едва, когато видя, че оръжията на навиячите се изчерпват. След това, подпомогната от жандармерията, изтика хулиганите, оставяйки порутен край на сектора и белееща се буква Е (от ДЕЛИJE).

Всъщност горещо е било и извън арената, както се разбра от новините и видео-репортажите.

“У нас в Германия, този мач вече щеше да е прекратен”, доверява ми колегата до мен. Слушам го и неволно се връщам в мислите си към онзи мач в Перник, когато половината бетон от трибуните беше хвърлен на терена на един мач с Левски…

В цялата суматоха никой не забеляза излизането на отборите на терена, както и прибирането им по решение на главния рефер. Мачът започна с 42 минути закъснение, когато Слава Богу, агресията бе овлядяна.

След това битката по трибуните продължи, за щастие с малко по-мирни средства. Тук трябва да отбележим, че задръстените типове в нашето БФС определено ще изкарат поне едни 50 бона от глоби за пиротехниката, която се видя на трибуните. Да, и с нея се попрекали, но по-голямата част беше за създаване на недостижимо настроение.

Надпяването пък е нещо, за което трябва да се говори отделно. Непрекъсната “комуникация” между двата крайни сектора, песни и скандирания. Разбира се, обидите към съперника бяха доста, но това е част от играта.

“Този мач е ясен, 0:0”, споделям на германеца някъде в петата минута на мача и той се съгласява. На терена се играе малко по-слаба продукция от тази, която ни представят Марек и Хасково, значи нещо като българската Б група. Отвратително безинтересен футбол, спасен само от многохилядното присъствие на трибуните.

Съдията не е кой да е, а Милорад Мажич. Водил е този мач вече осем пъти и е куче. Освен, че успокои нещата с отлагането на мача, бързо вдигна и по един картон в началото, с което взе страха на играчите. Едните разбраха, че някак “не е удобно” да се рита, другите пък “че трябва да си затварят устите”.

Партизан са по-добри, очевидно е, че ще станат заслужено шампиони (а след това вероятно заслужено пак ще ядат бой от Лудогорец). Звезда пък имат стабилен вратар и някакъв странен играч от Антигуа и Барбуда, който освен че скачаше и печелеше всяка първа топка, не показа нищо повече. Ден след мача виждам и оценката му – най-слаб от всички и според сръбските колеги. Иван Бандаловски – стабилен. Никакъв шанс за съперника отзад, а за предни позиции явно нямаше зелена светлина. И той няма висока оценка, но се признава, че е свършил работата си.

Вратарите – на ниво, защитите – определено внимаващи за фрапантни грешки. Халфове почти не се видяха – топката рядко оставаше в средата, а 3-4 поредни паса си бяха събитие.

Както и да окачествяваме най-големия мач на Сърбия обаче, някой от тези на терена до месец -два като нищо ще премине за 10-15 млн. в европейски гранд. Въпрос за домашно на нашите, местни разбирачи.

Народът около мен започва леко да се изтегля 5-10 минути преди края. Явно за да избяга от “гужвата” (навалицата) в края. Руса красавица събира очите на останалите по местата си. Повечето се съгласяваме, че минаването й покрай нас е едно от събитията на вечерта. Да ме извинява Анита Мейзер, но и жените им на сърбите по-ги бива.

Поемам към хотела, обграден от фенове на Партизан. Звучна псувня на развеселен запалянко по телефона взривява положително настроението. Суматохата вече я няма, емоциите утихват.

На следващата сутрин тръгвам обратно. Чудесен път, приятно време. Разбирам, че наближавам България по малоумните изпреварвания срещу мен, дело на наши “състезатели”. Стават все повече, особено преди Пирот.

Сещам се, че благодарение на “умните глави” в БФС, България близо година няма да има вечно дерби. Да, то също е рисково, но пък е нещо, което винаги е интересно. BGfootball.com бе първата медия и една от малкото изобщо, предупреждаващи, за това което се случи. Не ни трябват шест, нито четири, две на година за шампионата са достатъчни.

Звезда – Партизан обаче е друга работа. Изживяване, което вероятно може да се съпостави само с… Партизан – Звезда. Ще го видим и него следващия сезон.