Archive for Начало

Първото ми интервю

От доста време подозирам, че интервютата не са ми силата. Преди години съм опитвал да пробутвам диктофона, питал съм туй-онуй Стоичков, Пламен Марков, Александър Томов и един от “швеците” дето ни биха с 3:1 на Националния по времето на Камата като национален селекционер, но като цяло не ме влече…

За първи път обаче направих интервю по повод издаването на книга, която е насочена към футболните фенове и разказва за четири срещи с Габриел Батистута. Ето какво се получи:

Мариела Йоцова е доказателство, че човек е толкова голям, колкото са и мечтите му. Всеки от нас има своите, а нейната е на пръв поглед простичка – да види на живо и да се запознае с големия си футболен кумир Габриел Батистута. Нещата обаче се развиват до цели четири срещи, при това на различни места и до написване на книга, в която тя споделя за футболните фенове своите впечатление от него.

BGfootball.com се срещна с Мариела и й зададе няколко въпроса по темата, а и не само.

– Ясно е, че Батистута е най-големият в твоите очи на футболен фен, но как се запали по футбола?
– Честно казано, нямам спомен за конкретен момент, в който съм се запалила по футболa. По-скоро мисля, че това е било предварително заложено в мен. Със сигурност, голямо влияние в този аспект са имали брат ми, баща ми и дядо ми, които често пътуваха от родния ми град Видин до столицата София за мачове на любимия ЦСКА и националния отбор на България. Пътувахме и ние с майка ми, въпреки че не посещавахме стадиона. Вероятно, техният трепет преди футболните срещи е оставял всеки път следа в мен. Спомням си, че дори прабаба ми гледаше среднощните мачове на българите от Световното първенство в САЩ през незабравимото лято на 1994 г., така че страстта ми към футбола явно е семейна черта.

– Имаше ли някакъв особен случай, който ти каза – това е моят любим спорт?
– Не, не е имало такъв случай. Определено смятам, че обичта ми към играта футбол е както предопределен, така и постепенно случил се в мен процес под влиянието на останалите футболни запалянковци в моето семейство.

– Кой е първият мач, на който присъства на живо у нас? А в чужбина?
– Поради изключително интензивното ежедневие, в което живеем, изпълнено с нови и нови впечатления и редица неща за запомняне, наистина съм забравила кой беше двубоят, който за първи път гледах у нас. Със сигурност, това беше мач на българския национален отбор по футбол. Чувствах се превъзходно! А първата футболна среща, която посетих в чужбина, бе срещата между Интер и Рома на стадион “Джузепе Меаца”, няколко дни след като видях Габриел Батистута за първи път в моя живот. Уникално спортно съоръжение! Видимостта към терена от всяко едно място на стадиона е изключителна!

– Кой отбор поддържаш у нас? Изобщо следиш ли родния футбол?
– В България винаги съм поддържала ЦСКА. От няколко години обаче почти не следя българския футбол. За съжаление, не вярвам на голяма част от съвременните играчи. Това е причината вече да не ходя по стадионите и изобщо да спра да гледам български мачове. Не успяват да грабнат сърцето ми. Виждам, че голяма част от футболистите в родното ни първенство просто не се раздават на терена, не дават цялото си сърце и душа. Не милеят за играта! Нещо, което Батистута винаги е правил! А това за мен като футболен фен са принципни неща.

– Фен на всички отбори, в които е играл Батистута ли си?
– Определено може да се каже, че да. Всеки един отбор, в който е играл Батистута е останал в сърцето ми. Разбира се, тимът на Фиорентина, където той прекара 9 години от футболната си кариера, завинаги ще остане любимият ми италиански отбор. Но ще поддържам винаги и Рома, и Интер, и дори катарския Ал-Араби, където той приключи кариерата си.

– Какво мислиш за факта, че е играл и в двата аржентински гранда – Бока и Ривър. Като играят в първенството за кого “викаш”?
– Въпрос на стечение на обстоятелствата, гласуване на доверие от страна на треньор и вероятно по-добра клубна политика на Бока, поради което през 1990 г. Батистута преминава при тях след само един сезон в редиците на Ривър Плейт. Не следя толкова отблизо аржентинското футболно първенство, но като че ли винаги съм симпатизирала повече на Бока Хуниорс.

– Успяла си да говориш и с Каниджа. Не се смей, но поддържам Аталанта от 1987 г. и съм любопитен да науча повече за него извън терена. На него знам, че беше велик. Какво не знаем за него, неговите почитатели?
– Имах възможността да разговарям с Каниджа сякаш сме приятели с него от поне 10 години. Категорично мога да кажа, че Клаудио Каниджа е един от най-хубавите и положителни хора, които съм срещала в живота си. Изключителен човек! Толкова ведър, добронамерен, толкова усмихнат и приветлив. От него струи добрина и дълбока душа. Един истински и земен човек! Зарежда хората около себе си с много енергия. Наистина силно харизматична личност!

– Знаеш ли защо Аржентина се мъчи неимоверно на Световни първенства от 20 години насам?
– Според мен, Аржентина се мъчи на световни първенства в последните години, защото няма сплотен колектив. Има силни индивидуални единици, но като че ли нещо все куца в сплотяването на отбора.

– Не позна, защото нямат вратар като Серхио Гойкоечея. Почти се разтреперах, когато разбрах, че си била в близост до него и дори сте разговаряли, защото ако ти си мечтала за Батистута, аз винаги съм искал да видя Царя на дузпите. Сподели нещо по-задкулисно за него, ако обичаш.
– Ще ти покажа снимката ми с него някой ден. Изискан мъж. Суетен. Иска да изглежда добре и обръща внимание на тези неща. Галантен с жените. Много внимателен и възпитан. Спокоен. Няма нищо против да разговаря с хората, които имат желание да се докоснат до неговата личност.

– Как гледат в Катар на жена футболен фен и как се справи със сериозното мъжко внимание там?
– Катар е доста богата и развита държава. Заема водещо място сред демократичните арабски страни. Те ме възприемаха като спортен журналист. Гледаха на мен като професионалист, не като на футболен фен. В определени моменти наистина имаше засилено мъжко внимание към мен от страна на местните арабски управители на някои от футболните клубове, но спортният журналист и мой приятел Станимир Бакалов, който ме придружаваше, успя да ме опази.

– А как съпругът ти се справи със сериозното мъжко внимание към теб там?
– Това трябва да попитате него. Как се е справил, не мога да кажа. Аз съм му изключително благодарна за доверието и за подкрепата, които винаги ми е давал в преследването на моите мечти, свързани с аржентинския голмайстор Габриел Омар Батистута. Оценявам високо това и му благодаря, защото знам, че са много малко мъжете, които биха направили това, а той го направи със сърцето си!

– Как така се убеждава милионер, при това напълно непознат, да отдели пари за самолетни билети и кеш на напълно непозната, макар и доста симпатична дама. Имам се за съвременен мъж, но ако това се случи с жена ми, най-малкото ще понадигна вежда… дясната може би.
– Виждаш ли, трябва много да си пазите жените. Защото могат да имат неподозирани възможности. Да ти кажа честно, като че ли не ми бе много трудно. Просто вложих цялото си сърце и душа, бях искрена докрай, демонстрирах непоколебимата си решителност да замина и да осъществя това, което толкова много исках. Мисля, че той изключително добре усети моята мотивация и желание и затова реши да ми помогне. Определено това е едно от най-невероятните неща, които са ми се случвали!

– Кога дойде идеята за книгата ти?
– Идеята ми дойде през лятото на 2014 година. Бях в Италия. Пътувах с влак от Флоренция към Сиена. Предния ден гледах мач на Фиорентина на емблематичния стадион “Артемио Франки”, където се оказа, че Съдбата ми бе приготвила страхотен подарък – да видя Габриел Батистута за 4-ти път в моя живот! Бях изключително въодушевена от случилото се и спонтанно ми хрумна тази идея. И успях! Реализирах я и на 9 април 2015 г. представих своята книга “Мечтата да видиш БАТИСТУТА”!

– От книгата научих, че мечтите ти не остават много дълго такива и с лекота ги сбъдваш. Батистута вече не играе, а да го видиш за пети път няма да е точно нова мечта. Вече сподели и за издаването на книгата на испански, което за човек с твоя размах е шега работа. Какво е следващото в твоя списък?
– За момента издаването на книгата на испански език е все още далеч от своята реализация. Но съм категорична, че ще го направя и ще дам всичко от себе си да успея лично да я предам на Батистута в Аржентина. Следваща мечта? Да се върна отново в Италия, а защо не и да заживея за постоянно там. Обожавам тази страна!

– Виждаш ли сред съвременните играчи някой следващ Батистута?
– Категорично не. Поне за мен – не.

– И на финал – в какво вярваш?
– Вярвам в доброто у всеки човек. И вярвам, че няма невъзможни мечти!

Един много по-различен мач (видео)

България си има Левски – ЦСКА, а Сърбия Црвена звезда – Партизан. Колкото и някакви временни явления да се боричкат между големите, това са стойности, които остават константни във времето. У нас чиновническа неадекватност остави феновете без Вечно дерби близо за около година, но на Запад от границата нещата не стоят така.

Очевидци са категорични, че говорим за нещо съвсем различно от сблъсъка между “сини” и “червени”. Който не в бил свидетел, вероятно няма как да го разбере.

Плановете ми да се отправя към Белград датираха още от края на миналата година, а подготовката за дербито започна отдавна. Разбира се четири дни преди това всичко се разби на пух и прах, след като организаторите обявиха, че го местят с ден по-късно, от съображения за сигурност и заради планиран митинг на някаква периферна политическа партийка. По-малко от 24 часа след това мачът се върна на предишните си дата и час, но анонсът за някаква ненормална за нашите футболни разбирания обстановка вече бе направен.

Тръгвам сам за Белград, като съм си направил точна програма по часове. Нарушавам я още в началото, тръгвайки с час по-рано, което се оказва всъщност добър ход, тъй като излизането от София не е лесно. Вече на сръбска територия митничар ме пита къде отивам и за допълнително подсигуряване ми задава въпроса в колко часа е мача. Всичко е точно.

Тумбата с български коли се разпръсква някъде около Пирот. Сърбите, които не са “европейци” като нас, работят здраво по довършване на магистралата, която ще свали пътя до Белград с минимум час. Иначе дупки по пътищата не се виждат. Лично търсих такива и далеч от аутобана, опознавайки западната съседка и малките селца. После чух, че имало. Явно обаче добре ги крият. Хората пък са великолепни и винаги готови да помогнат на изгубил се шофьор.

В столицата текат усилени ремонти точно около стадиона на Звезда. Местното Данче пипа здраво и огромен район във Вождовац е недостъпен. Всичко свършва благополучно обаче.

В събота по улиците на Белград не се вижда нито местния Йоло Денев да призовава сръбския Тангра, нито пък на някой му пука за политика и митинги. Че има вечно дерби се разпознаваше пък основно от пресата.

“Няма опасност от инциденти. Това беше преди години, сега на стадиона ходят деца, набор ′93-′95”, успокоява ме някъде толковагодишен продавач на сувенири в Калемегдан, а аз още повече се “притесних”, че нещата не отиват на мирен мач.

Решавам да прочета какво пишат за мача в “Спортски журнал”. Имат си специална притурка с даже прекалено много информация. Основните акценти – всички искат мирно дерби! Хайде де… Бандаловски пък се изказал през седмицата – не познавал играчите на Звезда, с което малко така… ги обидил. На стадиона щели да грейнат нови лампи. Играчи от двата отбора пък приятелски си разменят майтапи на страниците, друг признава, че често пие кафе със състезатели на съперника.

Дума да не става за 0:0, кълне се играч на Партизан. Става ясно, че от 20 години “гробарите” нямат дузпа в дербито. Те пък са спокойни, че са свикнали и ще бият и без нея.

Разбира се, намесват се и местни красавици, които чуруликат на страниците, обещавайки пълна подкрепа на любимите си отбори. И по-късно ще стане дума – някак по-висока класа са местните “лепотици”, Бога ми.

Четири часа преди срещата се заприказвам в градинка до стадиона със спортен специалист, предрешен като стар събирач на алуминиеви кутийки от бира (Това съм аз, Льоклер). Разговорът беше безпроблемен и се въртеше около близките езици и славянското начало, но всичко приключи с въпроса “как върви българското първенство по… кегли?”. Докато мигах се чудих какво да отговоря, на помощ ми се притекоха полицаите, които учтиво ни помолиха да се преместим, тъй като обстановката става все по-рискова.

Около стадиона вече гъмжи от полиция и стюарди. Първите кротко се събират на групички, вторите чинно слушат указанията на организаторите си. Всички са много учтиви и упътват с готовност. Не гледат лошо и кисело, нито пък с подозрение, някакъв съмнителен тип, говорещ малко сръбски и с раница на гърба.

Около 40 минути преди мача нищо около “Мала Маракана” не ме кара да тормозя ума си с асоциации за така модерното у нас напоследък “напрежение”. Фенове на Партизан кротко се облекчават в градинките и от време на време се чува по някой боен възглас.

На стадиона влизам без проблеми, без глупави претърсвания и без въпроси “какви са тези ключове?” и “защо ти е това?” (за малкия шоколадов бар от известна марка). Точно 25 секунди по-късно всичката нагласа, че отивам на добре организиран мач, отива на “п… си… таковата”, т.е. – по дяволите. Пресложата представлява четири дълги реда, на които за са седнеш в средата, трябва да вдигнеш всички преди това по пътя си, няма номера на местата, а надписите “press”, са лепени с тиксо някъде в края на първото десетилетие на века.

“Сядай, където намериш”, обяснява ми индивид, който ако е журналист, ще си изям чорапите, с които бях на около 20 километровата обиколка в Белград предиобед. Оглеждам е и… всъщност всичките дечурлига около мен и хора, облечени с екипи на Звезда, усърдно припявайки химните на отбора, едва ли са журналисти.

Криво-ляво място се намира. Запознавам се с германец отляво и млад фен на Звезда отдясно. Радвам се на прилично запълнения стадион (Над 44 000 по данни на пресата на следващия ден), от който празни са само двата буферни сектора.

Десет минути преди мача обаче започва войната, което чинно споделих в социалната мрежа. Кисели “делии” (феновете на Црвена звезда) се заядоха с полицията и настъпи хаосът. Събитията бяха условно между секторите Г и В. От далечната страна на В да не останат назад се погрижиха и към 100 “гробари”. Полетяха седалки… Местната полиция обаче явно мисли креативно, тъй като мина в настъпление едва, когато видя, че оръжията на навиячите се изчерпват. След това, подпомогната от жандармерията, изтика хулиганите, оставяйки порутен край на сектора и белееща се буква Е (от ДЕЛИJE).

Всъщност горещо е било и извън арената, както се разбра от новините и видео-репортажите.

“У нас в Германия, този мач вече щеше да е прекратен”, доверява ми колегата до мен. Слушам го и неволно се връщам в мислите си към онзи мач в Перник, когато половината бетон от трибуните беше хвърлен на терена на един мач с Левски…

В цялата суматоха никой не забеляза излизането на отборите на терена, както и прибирането им по решение на главния рефер. Мачът започна с 42 минути закъснение, когато Слава Богу, агресията бе овлядяна.

След това битката по трибуните продължи, за щастие с малко по-мирни средства. Тук трябва да отбележим, че задръстените типове в нашето БФС определено ще изкарат поне едни 50 бона от глоби за пиротехниката, която се видя на трибуните. Да, и с нея се попрекали, но по-голямата част беше за създаване на недостижимо настроение.

Надпяването пък е нещо, за което трябва да се говори отделно. Непрекъсната “комуникация” между двата крайни сектора, песни и скандирания. Разбира се, обидите към съперника бяха доста, но това е част от играта.

“Този мач е ясен, 0:0”, споделям на германеца някъде в петата минута на мача и той се съгласява. На терена се играе малко по-слаба продукция от тази, която ни представят Марек и Хасково, значи нещо като българската Б група. Отвратително безинтересен футбол, спасен само от многохилядното присъствие на трибуните.

Съдията не е кой да е, а Милорад Мажич. Водил е този мач вече осем пъти и е куче. Освен, че успокои нещата с отлагането на мача, бързо вдигна и по един картон в началото, с което взе страха на играчите. Едните разбраха, че някак “не е удобно” да се рита, другите пък “че трябва да си затварят устите”.

Партизан са по-добри, очевидно е, че ще станат заслужено шампиони (а след това вероятно заслужено пак ще ядат бой от Лудогорец). Звезда пък имат стабилен вратар и някакъв странен играч от Антигуа и Барбуда, който освен че скачаше и печелеше всяка първа топка, не показа нищо повече. Ден след мача виждам и оценката му – най-слаб от всички и според сръбските колеги. Иван Бандаловски – стабилен. Никакъв шанс за съперника отзад, а за предни позиции явно нямаше зелена светлина. И той няма висока оценка, но се признава, че е свършил работата си.

Вратарите – на ниво, защитите – определено внимаващи за фрапантни грешки. Халфове почти не се видяха – топката рядко оставаше в средата, а 3-4 поредни паса си бяха събитие.

Както и да окачествяваме най-големия мач на Сърбия обаче, някой от тези на терена до месец -два като нищо ще премине за 10-15 млн. в европейски гранд. Въпрос за домашно на нашите, местни разбирачи.

Народът около мен започва леко да се изтегля 5-10 минути преди края. Явно за да избяга от “гужвата” (навалицата) в края. Руса красавица събира очите на останалите по местата си. Повечето се съгласяваме, че минаването й покрай нас е едно от събитията на вечерта. Да ме извинява Анита Мейзер, но и жените им на сърбите по-ги бива.

Поемам към хотела, обграден от фенове на Партизан. Звучна псувня на развеселен запалянко по телефона взривява положително настроението. Суматохата вече я няма, емоциите утихват.

На следващата сутрин тръгвам обратно. Чудесен път, приятно време. Разбирам, че наближавам България по малоумните изпреварвания срещу мен, дело на наши “състезатели”. Стават все повече, особено преди Пирот.

Сещам се, че благодарение на “умните глави” в БФС, България близо година няма да има вечно дерби. Да, то също е рисково, но пък е нещо, което винаги е интересно. BGfootball.com бе първата медия и една от малкото изобщо, предупреждаващи, за това което се случи. Не ни трябват шест, нито четири, две на година за шампионата са достатъчни.

Звезда – Партизан обаче е друга работа. Изживяване, което вероятно може да се съпостави само с… Партизан – Звезда. Ще го видим и него следващия сезон.

Say no to racism!

Чудесно видео за начало на новата година. Say no to racism!

Краят на спортната година

chart
Може би добрата форма в последните седмици ме вдъхнови да направя един обзор на бяганията ми през годината, затова нахвърлям няколко неща.

486 км са малко дори и за мен, затова си поставям цел догодина да са поне 600. Участвах едва в едно състезание – през април в Борисовата градина. Дано през 2015-та да имам възможност за повече.

Във всички случаи ще се възползвам от планинските бягания около София. Първото е на 18 януари по трасе, което познавам и мисля, че ще направя по-добро представяне от предишното.

Иначе за 2014-та. В началото по обективни причини изостанах. После засилих нещата след средата. Август е вторият месец, в който имам повече от 100 км. Мисля, че през май 2008 г. беше последният такъв случай.

Не мога да не отбележа и задоволството си от хубавите бягания през декември. За мен хубаво бягане значи под 6 мин/км. Последното бягане на 5 км пък ме върна с резултат от преди 5-6 г. Мисля, че една от причините е и това, че свалих поне 2-3 кг.

The magic of a smile


Отново нещо силно без много думи. Хората очевидно имат съвсем различно възприятие за света. Идващите празници у нас са основно мрънкане от малкото почивни дни, докато същността е на съвсем друго място. Все повече се убеждавам, че само свободният човек мисли. У нас сме роби на предразсъдъците и сами си създаваме ограничения.

Софийски панаир на книгата

book
Преди спектакъла на “Арена Лудогорец”, днес отскочих до НДК за последния ден от второто издание на Софийския панаир на книгата. Очаквах по-голямо разнообразие, но въпреки това успях да купя няколко добри книги с хубави отстъпки.

Бисерът е “Правописен речник на българския език”. Препоръчителен… не, задължителен е за около 84% от работещите (някои дори се наричат “журналисти” – Уау! ) в спортните онлайн медии. И за огромна част от тези в печатните, за които правописът никога не е бил първи приоритет.

Бил Гейтс и най-добрите книги, които е прочел през 2014 г

В блога си gatesnotes.com създателят на световния софтуерен гигант Microsoft и най-богат човек в света Бил Гейтс споделя впечатленията си за най-добрите книги, според неговото субективно мнение, които е прочел през отминаващата 2014 г.

“Като гледам списъка, виждам че съм наблегнал на икономика и бизнес”, пише Гейтс.

Цялата статия в сайта Teacher.bg

Все още не съм сигурен, но си мисля, че едната я имам със заглавието “Най-добрите бизнес истории” или нещо подобно.

The Power of Words (видео)


Не спирам да се възхищавам от тази креативност. Искат да смениш думите си, като те оставят без думи.

В чест на Вапцаров!

На днешната дата е роден Никола Вапцаров. Което и стихотворение да подбера в негова чест, едва ли ще сгреша. Роден на 7 декември 1909 г, за да остане безсмъртен!

Ще бъда стар, ще бъда много стар…

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.

Анджела Лий Дъкуорт: Ключът към успеха? Упоритостта (видео)