Archive for Спорт

Пиронкова ми върна красотата в женския тенис


Преди няколко години бях написал в блога си „Върнете ми женския тенис“. Случи се по повод нашествието на каки от по метър и осемдесет на по 70-80 кила, които ме караха (и не само мен) да се чувстваме тъжни и самотни пред екрана като протестър пред Народното събрание.

Днес обаче лично за мен женският тенис се върна в цялата си красота. Ще се разгранича от клишетата, с които ни заляха от първата минута след успеха на Цветана Пиронкова в Сидни. Победата й на финала с Ангелик Кребер не е уникална. Просто в мач на две жени победи по-добрата. И по-хубавата разбира се.

Победата е историческа единствено за самата нея. Удари изненадващо, но много навреме. Да очакваме от нея титла в Шлема (не се съмнявайте, че ще се намери „специалист“, който и в това да ни убеди) е нереално. Специално Пиронкова е обект на интерес само, когато печели, за разлика от Григор Димитров, който сигурно и на 30 ще е „Новият Федерер“.

Това няма да се промени и след този успех. Надявам се обаче да е по-задълго в обективите.

Иначе за мача с максималната възможна обективност. Това е красивото на женския тенис, че до последната точка не знаеш какво ще се случи. И днес Цветана Пиронкова въртя на шиш на бавен огън феновете си, но когато се налагаше, удряше по-тежко от Кубрат Пулев и беше по-точна от Мария Гроздева. А въздишката на облекчение в края е най-хубавото.

Честито и да продължава все така!

Прочети всичко за мача в tennis24.bg

Лъжи мама, за да не играеш…

Кайзер е талантлив колкото Криско, но хитър като Остап Бендер

Кой е най-големият измамник във футбола? Не, няма да говорим за симулациите в наказателното на Илиан Илиев, нито за пък това кой е убедил ЦСКА да вземе Мансур Аянда в годината, в която изпраща син абитуриент. Става дума за един от хилядите бразилски футболни самозванци, които в живота си са виждали единствено диско топката от тавана на заведението, но не са ритали такава, която направи Пеле и Гаринча прочути от Ванкувър до Владивосток.

Името му е Карлос Енрике Кайзер – елемент, който с топка в краката се докосва до нелепостта на песните на Криско. В същото време обаче същият има визитка, на която по-некачествените спортни медии в България ще ахнат, а Греъм Сунес ще го пусне в игра още в първия възможен мач.

Кайзер е имал съвсем законни договори с клубове като Ботафого, Фламенго, Аячо, Флуминенсе, Васко Да Гама, Индепендиенте и Гуарани. Според визитката му е нападател, но така и няма записан гол, а броят на мачовете му е общо малко под 30, като не е ясно колко минути е ритал.

“Кариерата” на този съвременен Остап Бендер (все още не става ясно, защо е наречен… Форест Гъмп – б.а) е низ от повтарящи се съвпадения, достойна за екранизация. Самият той си поставя страхотната цел – “да е футболист, без да играе”.

Роден в бедно семейство и съвсем логично мечтае за комфортен живот. И тъй като осъзнава, че няма как да изпъкне в областта на систематизираното достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката (разбирай чиста проба “наука”), Карлос се ориентира към футбола. Влиза в академията (футболната) на Ботафого, с след това се прехвърля във Фламенго.

“Специалист” обаче става в мексикансия Пуебла, за където е харесан от очевидно малоумен скаут. По това време Карлос осъзнава, че животът на футболиста, по разбиранията на един Валери Божинов, е тежък и скъп и не се свени да “пуебла” на воля тъпите си началници. Все пак трудно е да се върви в дискотеката с тъмни очила, а хубавите бамбини не пият евтина бира.

Хитрецът бързо става част от приятелския кръг на титани като Ромарио (не Кортцорг, да не се объркаш), Животното (Едмундо, не онзи със славната кариера в Б група), Бранко, Ренато и Ренато Гаучо (с последните двама е на снимката – б.а), които в определен момент ходатайстват за привличането му в различни клубове.

Схемата е ясна, а липсата на Интернет и Фейсбук оказва страхотна помощ на бразилеца. Той подписва договор и иска няколко седмици за да влезе във форма. Тъкмо е готов да шие гол след гол, когато в действие влиза следващият етап от плана.

“Някой все щеше да ми подаде топката и аз да я изритам много далече. След това се хващах за подколянното ми сухожилие и започвах да се гърча от болка на земята и следващите 20 дни ги прекарвах в лазарета”.

Тогава няма ядрено-магнитен резонанс, а д-р Шойлев е в далечна България, така че номерът винаги минава. Следващите няколко месеца са “дъждовни”, а наглецът си прибира заплата, която харчи за знойни гърли в местните увеселителни заведения.

Мирисът на големите пари обаче идва от Североизток, в случая Европа. Карлос не е просто момче и е наясно, че в голям клуб няма да се вържат, но виж във френски слабак ще клъвнат на гола кука. Жертвата е Аячо, а на първата тренировка да гледат “извънземния майстор”, пристигат повече зрители отколкото няма да се съберат на всичките шест дербита между Славия и Локо София тази година. Там чакат да им бъде спрян дъхът с фамозни изпълнения. Вместо да се излага като Цецо Генков на представянето му в Москва и да се види, че не може дори да жонглира с топката, Кайзерът на лъжците почва да сипе топки към феновете, а малоумните треньори не го спират и така на терена не остава нито един футболен уред. Тренировката преминава в кросчета и упражнения – силата на Карлос.

Да уточним. Тези истории са разказани от самия него, което автоматично ги поставя в графата “съмнителни”.

Следващата също е добра. Не само, че за 20 години Карлос Енрике не изиграва и 30 мача, но си и приписва трофеи. Например във визитката му гордо стои спечелена Купа Либертадорес с Индепендиенте от 1984 г. Аржентинският клуб обаче яростно отрича и до днес.

В крайна сметка обаче Карлос е тъжен. Той не само не смята да се покае за лъжите си, но съжалява, че “не е стигнал по-далеч”.

Сега най-интересното. Никнеймът “Кайзер”, който наглецът има не е някакъв почин към гола на Николай Тодоров срещу Рейнджърс преди 20 г., а към… точно така – Франц Бекенбауер. И моля ви се, дали му го хора, според които начинът му на игра наподобявал на известния германски “нападател”.

А ти искаше да си триеш профила във Фейсбук…

Que los cumplas feliz*, Дон Диего!

Датата е 30 октомври, а за ценителите на красивата футболна игра днес е ден за празник. На този ден преди 49 години е роден считаният от мнозина за най-добрия играч, появявал се някога на зеления терен – Диего Армандо Марадона.

Един ден, аржентинец на име Диего Марадона решава да напусне родното си градче Ескина и да замине в столицата Буенос Айрес в търсене на щастието. И в крайна сметка го намира…

След дълго обикаляне по борсите за безработни Диего се хваща на работа в мелница, където работи по 18 часа, за да осигури прехраната на семейството си – бременната му за пети път съпруга Далма и четирите дъщери. На 30 октомври 1960 година призори проплаква Диего Армандо Марадона, който е посрещнат от родителите си с непринудената радост, съответстваща на раждането на първороден син.

Десетина години по-късно в големия град вече се говори за дребосъка от отбора на „Малките лукчета“ (Los Cebollitas), който според мнозина е истински феномен. Талантът му е забелязан от Архентинос Хуниорс, за които той прави дебют при мъжете едва на 16 години.

Малко след това вече е национал, но на Мондиала през 1978 година, който е в Аржентина, той не участва, след като тогавашния селекционер Сезар Луис Меноти го намира за прекалено слабичък физически. Аржентина става шампион и без Марадона, а малкият гений само година по-късно вече е суперзвездата на континента.

През 1980 година Марадона преминава в отбора на сърцето си – Бока. Сумата, за която е закупен е впечатляваща за времето си, а заплатата му е астрономическа за местните стандарти. Диего се представя отлично в отбора, но тежката икономическа обстановка в Аржентина принуждава Бока да го сложи „на сергията“.

След това геният играе за Барселона. Престоят му в столицата на Каталуня се свързва предимно с прекарания хепатит, тежката контузия, причинена от доказания „футболен хирург“ Андони Гойкоечея от Билбао и мегаскандала на финала за Купата на краля, когато аржентинецът е с основата на масов бой след края на мача.

„С проблемите дотук“, сякаш казва малкият на ръст футболист, който за 15 000 000 000 (да милиарда) лири преминава в средняка от Ботуша Наполи. Там той печели голямата си световна слава. Два пъти е шампион в най-трудното тогава първенство, вдига Купата на УЕФА, а през 1986 година става и световен шампион с Аржентина в мексиканския Мондиал, известен и като „първенството на Марадона“.

В Италия той остава до 1991 година, като междувременно е в основата на нов аржентински успех – сребърните медали на Мондиале’90. От този момент обаче започват и големите му проблеми…

Диего е обвинен във връзки с Мафията, появява се жена, която твърди, че той е баща на сина й, стават известни и проблемите му с наркотиците. След Наполи следват гастроли в Севиля и Ню Елс Олд Бойс, за да дойде САЩ’94, когато точно преди мача от груповата фаза с България (завършил 2:0 за българите) той е уличен в употреба на допинг, което на практика е и краят на неговата велика кариера на футболния терен.

Оттук започват и сериозните му проблеми с наркотиците. През 2005 година вече е 130 кг и завършен наркоман. На няколко пъти животът му е в опасност, но той заобикаля проблемите със същия финес, с който навърза целия отбор на Англия във великия четвъртфинал на Мондиала през 1986 година (виж видео), когато отбеляза два гола – единият с ръка (виж видео), другият с фамозен дрибъл от центъра.

Днес Диего Армандо Марадона е селекционер на националния отбор. Класира „гаучосите“ на шампионата в ЮАР, но досега няма специалист, който да му предрича светло бъдеще на треньорското поприще.

И може би така е по-добре, защото на Дон Диего отдавна му писна да го сравняват с Пеле, а сега едва ли би желал да гледат на него като новия Меноти, Херера или Кройф.

„Много ви моля, не ме сравнявайте с Пеле! Аз съм Диего Армандо Марадона и се гордея с това“, беше казал Най-големия още когато беше на върха на славата си като играч.

*Que los cumplas feliz, Диего Марадона
––
Използвани са материали от книгата „Световният футбол, МЕКСИКО’86“
* Que los cumplas feliz – „Честит рожден ден“, по начинът, с който се поздравява в Аржентина.

Легендата си отива, последен Тур за Ланс

Тазгодишната Обиколка на Франция ще е последна за легендарния американски колоездач Ланс Армстронг, обяви самият той в социалната мрежа Twitter.

„Да, това ще е последният Тур дьо Франс, в който участвам. Ще бъде велико състезание“, обяви Ланс на twitter.com/lancearmstrong.

Така уникалният спортист, идол на милиони хора в света ще сложи край на третото си завръщане в големия спорт. Той си тръгна по принуда през 1996 и като шампион през 2005. Завърна се веднъж през 1998-ма и в края на 2008-ма, за да се качи на трето място в Тур-а на следващата – 2009 г.

Обиколката на Франция винаги е била нещо по-специално за Ланс Армстронг. Първите му успехи в нея са още през 1993 година, когато е 22-годишен. Тогава печели осмия етап от Шалон сюр Марне до Ведрун. Два сезона по-късно е първи в 18-я етап от Монтрон до Лимож.

През октомври 1996 година обаче Амрстонг научава страшната вест, че е болен от рак трета степен с 14 метастази в белите дробове и мозъка.

Армстронг, който самият е едно чудо на природата с по-особените си физически данни, прави серия от чудеса, за да запрати коварната болест на мястото й – в небитието. Той се подлага на серия от терапии, които не са по силите на огромен процент от хората по света, но в крайна сметка успява. Воден е от волята за живот и от мечтата да е най-добрият във всичко с което се захваща.

Второто му начало в спорта е трудно, на моменти мъчително и определо изцеждащо и последните му останали сили. Ръка му подава новосформираният американски тим USPostal, където проявяват нечувано разбиране към него и не го отхвърлят дори и след като Ланс веднъж самоволно напуска отбора, почти отчаян от лошата си форма.

Почти, защото „отчаяние“ е забранена дума за Ланс. Той се връща по-мощен от всякога през 1998 г., а само няколко месеца след това започва търпеливо да пише история. Приключва я през 2005 г., когато след седем поредни триумфа в Тур-а си тръгва от спорта.

Какво е Тур дьо Франс за Армстронг? Зад блясъка на златните медали се крие нечовешка воля за успех, себеотрицание и никак немалко непукизъм. Нормален човек нямаше да издържи на постоянните обвинения в измами и употреба на допинг например.

„Това е смешно. Може да го твърди само човек, който не знае какво съм преживял. Знам какво е да усещаш отрова вътре в тялото си, а също така знам, че не искам да изпитам същото чувство никога в живота си“, споделя колоездачът.

Всъщност Ланс е най-проверяваният състезател в колоезденето. Този спорт в последните години има лошата слава на един от най-нечистите. Това обаче не се отнася за великан като Ланс Армстронг.

Защо е великан ли? Историите му за тези седем победни години в Тур-а са безброй, но една от тях е показателна за неговото истинско, човешко лице, по-различно от това на мускулестия, облечен в жълто (най-вече) състезател.

През 2000 година към Плешивия връх Монт Венту се е устремил „Пирата“ Марко Пантани, доказано един от най-големите катерачи в историята на колоезденето. Малко преди финала го настига Армстронг, който въпреки че е видимо по-бърз, остава в кооперация с италианеца, а броени метри преди финала го пуска да спечели (виж видеото).

„Всеки има право на своя голям миг в Тур-а. Победата е важна, но тя не е всичко“, обосновава се Ланс.

Седемгодишният му диктат във Франция му печели милиони фенове по света, но колегите му в пелотона, както и ветераните не са във възторг. Основно обвиненията се въртят около това, че Ланс Армстронг не се интересува от нито една от останалите големи обиколки – Джиро Д’Италия и испанската Вуелта и насочва подготовката си само и единствено за Тур-а.

Тур дьо Франс 2010. Последната Обиколка и последната възможност за докосване на абсолютното съвършенство. Ланс е лидер на Рейдиошак, неговият собствен тим, където са събрани някои от най-силните съвременни колоездачи. Няма никакво съмнение, че всеки един от Андреас Кльоден, Ливай Лайфаймър, Крис Хорнър, Янес Брайкович, Серджо Паулиньо, Ярослав Попович, Грегори Раст и Дмитрий Муравьов е готов да се раздели с всеки един орган от тялото си, но да помогне на Ланс за осма титла.

ОК, конкуренцията е сериозна и вероятността някой друг да е на върха не е никак малка. Но не това е най-важното. По-важно е посланието на Ланс – борете се, имайте мечти и знайте, че никой не може да ви попречи да ги осъществите.

Не е малко, ще ни липсваш Ланс!
––
„Искам да умра на 100 години… след като съм се спуснал със 110 км в час надолу по Алпите. Ще мина за последен път през финалната лента, а после ще легна сред прочутите слънчогледи на Южна Франция, заобиколен от жена си и десетте ни деца, и ще напусна този свят грациозно и без страдание.“

Ланс Армстронг

Ланс, Алберто и Анди посягат към Тур-а

Само седмица ни дели от едно от най-големите и важни спортни събития на годината – колоездачната обиколка на Франция – Тур дьо Франс. Тази година Тура има лошия късмет да се засече с футболния Мондиал, но пък в момент, в който битката в ЮАР навлиза в решителна фаза и мачовете са доста разредени. Така всички приятели на колоезденето все пак ще успеят да се насладят на битките по пътищата на Франция.

На 3 юли 198 колоездачи от 22 тима (всеки с по 9 състезатели) ще застанат на старт на традиционния часовник. Този път Тур-а тръгва от Холандия – Ротердам, ще мине за малко през също толкова равната Белгия, а от 7 юли продължава изцяло на френска територия.

Очакванията са за впечатляващо шоу, спиращи дъха битки по баирите на Алпите и много обрати. Обичайните заподозрени за крайна победа са тук и сега. Алберто Контадор, Анди Шлек и Ланс Армстронг окупираха почетната стълбичка преди година, а сега апетитите им за успех за удвоени.

Алберто Кондатор остана и този сезон в казахстанския тим Астана, който бе напуснат от голяма част от колоездачите, последвали Армстронг в новия му тим. Испанецът винаги е фаворит за победа, където и да участва, а сега той тръгва със самочувствието на двукратен шампион и с успокоението, че в отбора си има помагач като Александър Винокуров.

Колоездачът от Люксембург Анди Шлек е от младата генерация състезатели. Той е надъхан, целеустремен и най-вече – изключително способен. Зад себе си има страхотния тим на Саксобанк с Фабиан Канчелара, Йенс Войт, Мати Брешел и разбира се – по-големият му брат Франк, който вече на няколко пъти показа, че е готов да помага докрай на Анди. Огромен процент от специалистите смятат, че именно Шлек ще е новият повелител на Тур-а.

Идва ред на най-големия в колоезденето – Ланс Армстронг. Световен шампион на шосе и победител в много състезания преди да открие, че е болен от рак. Болестта ще да е съжалявала доста, че се е захванала с характер като този на Ланс, защото той е унищожава с умопомрачителна воля за живот. Става от леглото, за да спечели Тур дьо Франс цели седем пъти, при това поред. Спря да се състезава за няколко години, но през 2009-та се завърна, за да заеме третата позиция в миналогодишната Обиколка.

Само преди няколко седмици той падна лошо в Калифорния, но в Швейцария показа добра форма с второто си място в крайното класиране на местната Обиколка.

На всичко отгоре Армстронг има и най-силния тим – Рейдиошак. Тук са една камара звезди, всеки от които би бил лидер в половината от отборите от Про тур-а. Ливай Лайфаймър си има своите поддръжници за победа и сега, Андреас Кльоден е доказана марка, а Янес Брайкович само преди десетина дни на Дофине наказа не кой да е, а Контадор. Крис Хорнър пък неведнъж е доказвал, че е човек, на когото винаги може да се разчита. Черешката на тортата е белгийският мениджър на тима – Йохан Брюнел, доказал се като ненадминат тактик. Той е неотлъчно до Ланс във всички отбори, в които американецът се е състезавал.

Специално внимание за Иван Басо от Ликигас и Кадел Евънс от БиЕмСи. Двамата почти сигурно ще продължат битката, която непримиримо водиха преди няколко седмици на Джиро-то.

Естествено, почти всеки лидер на отбор от останалите, има шансове да избухне поне веднъж на тазгодишния Тур. В Рабобанк това е Денис Меншов, в Скай – Брадли Уигинс, в Боюг – Пиерик Федриго.

Не по-малка ще е битката за спечелване на някоя от индивидуалните награди. Миналата година Анди Шлек дублира успеха си от второто място с бялата фланелка в класацията на най-добрите млади състезатели.

За спринт-короната (зелената фланелка) ще се борят колоездачи от спринтьорските тимове като ЕйчТиСи Колумбия с техния лидер Марк Кавендиш, Гармин Транзишънс и Сервело с миналогодишния победител в категорията Тор Хусховд.

По-интересно ще е при катерачите, където го няма Франко Пелицоти от Ликигас. Голям е шансът бялата фланелка с червените точки на Карфур да бъде носена дълго време от един Иван Басо например, от същия тим.

Милионите почитатели на колоезденето могат да гледат надпреварата по Евроспорт, както и да следят редовно интернет сайта на популярната спортна телевизия. Там както винаги са се постарали да представят Тур-а по доста интересен начин.

Левски – от “правилния“ футбол, до “на всяка цена“

Това, че Левски загуби за пореден път в европейските клубни турнири отдавна не е новина. Докато някои смятат, че това е проблем само на отбора и феновете му, лично аз си мисля, че от това не от днес губи целия български футбол.

От лоши периоди страдат всички отбори, били те големи или малки, но разликата между тях изпъква в желанието да работят за решаването на проблемите с адекватни и резултатни методи. Нещо, което по моето мнение в случая Левски не прави.

Генералните пропуски на Левски са няколко и ще се опитам да очертая някои от тях.

Тежкото наследство, оставено от Станимир Стоилов
Да започнем отдалеч. Прословутият „правилен“ футбол е в основата на днешните нещастия на шампионите. Защото за всичките години на Герена въпросният наставник не разбра, че дали един футбол е правилен или не, става ясно след края на мача и за предпочитане е да си победил грозно с 1:0, вместо да си държал топката 50 на 50 срещу Челси и да си паднал 1:3. Доказателствата за несъдържателността на понятието е положението в Литекс, на който при ресурса (финансов и кадрови) е просто е необходим приличен треньор, за да постигнат успехи.

Вчера пък ясно се видяха последствията. 55-60% самоцелно владеене на топката, което обаче е с цената на несъдържателна и слаба игра, на неточни пасове и липса на всякаква идея по-различна от безцелно ритане напред, а там – „каквото стане“.

Атаката е най-слабото звено
Атаката е най-слабото звено във формацията на Левски, най-вече заради магарешкия инат, с който се опитва налагане на играч като Георги Христов. Само в полза на шампионите е да се отърват колкото се може по-бързо от този състезател, защото неговото игрово поведене само и единствено пречи на останалите. Бившият футболист на Ботев има проблеми като цяло с пласирането си в наказателното поле, със спирането на топката, с подаването и изобщо с всички компоненти в играта на завършения централен нападател, какъвто трябва да си, за да играеш на този пост в Левски. Мачът с Дебрецен за пореден път доказа това. Не беше случайно, че Христов напусна терена с освирквания.

В нападение Левски трябва да се освободи и от услугите на двете си крила Йовов и Соарес. Докато при първия натежават годините и присъствието на терена е като ръчна спирачка за развитието млади играчи като Димитров и Огнянов например, но проблемът на втория е тоталното отсъствие на тактическа грамотност. Няма как и да е иначе, когато се пристига от втора дивизия на Бразилия, а в България бързо се свиква с лошите навици и стихийното и еднообразно впускане по крилото. Да, точно еднообразие е правилната дума. Липсата на идеи за нещастие се замазва с измамната му бързина и донякъде нелош демараж. Толкова.

Христо Йовов за съжаление е изчерпан за Левски и изобщо за отбор с амбиции. Идеалното място за него в момента е например Спортист от родния му Своге (или всеки по-малък и най-вече спокоен клуб), където би могъл да предаде безценния си опит и увереност на младите момчета. Големите очаквания на Герена му натежават, а по-лошото е, че участието му, спира развитието на младите играчи.

За човек, който се отказа да ходи в Литекс, защото няма да успее да се наложи, няма какво да се коментира толкова. Който не си спомня този светъл лъч от кариерата на Еньо Кръстовчев – ето опресняването.

Трудности в халфовата линия
Друг проблем на Левски е играта на Сърмов. Да, точно така. Какъв е постът му всъщност? Дефанзивен халф или плеймейкър? Защото срещу Дебрецен си личеше желанието му да връзва „синята“ игра и това беше големия проблем на отбора. Просто защото той не го може това. От тактическа гледна точка функциите му в офанзивен план се припокриват до голяма степен с тези на Тасевски и дори Бардон. А силата на Сърмов е в рушенето на играта на съперника и точно там трябва да се съсредоточи.

Все ми се струва, че дефанзивния халф в един тим трябва да прилича на гологлавия играч на Дебрецен Варга, който беше великолепен. А какво казваше Христо Стоичков за цървула и трандафора…?

За каква постройка на игра говорим, когато един от най-възрастните играчи на терена – Бардон е натоварен със задачата да оперира от крайната защита до подстъпите към атаката. Защото поне на три-четири пъти той се нагърбваше с изнасянето на топката! Това аз лично не съм го виждал в големите отбори. Или хайде не големите, а тези, на които Левски, ЦСКА и Литекс искат да приличат. Тази функция навсякъде се поема от играчите в защита. От това, което видях снощи, все ми се струва, че французинът е и получил правото да прави каквото иска на терена, което ако го дадеш на Марадона през 80-те години е гениален ход, но на прага на второто десетилетие на 21-век е върховна глупост. Освен това не е и по физическите сили на французина.

За класата на един отбор говори и подходът към конкретни ситуации в различните зони на терена. На безцелното млатене/кюскане/ритане на топката каквото видяхме в изобилие срещу Дебрецен не се гледа с добро око дори и в долните дивизии на Англия. Левски имат проблем и с обръщането на фронта на атаката, което най-често завършва с… тъч за противника. В атака нещата пък са подчинени на хаоса, който за съжаление не е организиран като в доброто старо време. За проблемите при изнасянето на кълбото също се спомена.

Треньорът
Лека полека минаваме и към треньора. Не спирам да се смея на журналистически клишета от рода на „той направи много приятно впечатление, като непрестанно даваше указания на тъчлинията“. Постоянните циркове в треньорската зона значат само едно – някой не си е свършил работата на тренировките. Някой да забеляза унгарският наставник да мръдне от мястото си? Отборът му обаче знаеше в 85% от времето какво точно трябва да направи. За сметка на това Ратко Достанич не спря да вика на тъча. Сякаш някой го чува.

Задача номер едно на всеки един треньор, независимо в кой отбор отиде е да обясни културно, че това, което иска в тактически план е закон номер 1. Ако разбира се има идея от това. Каква беше тактиката на Левски? Атаки по крилата, при които освен че трябва да имаш необходимата бързина и импровизация, трябва да разполагаш и с необходимите изпълнители пред вратата. Плюс това, всеки един средноинтелигентен специалист, разполагащ с тактически грамотни състезатели, много лесно ще започне да неутрализира набезите някъде след 15-20 минута, както и на практика се получи. Това с ударите отдалеч път не показва нищо повече от безсилие. Историята с разиграващ халф и половина (Тасевски + Сърмов) и раздаващ го плеймейкър в 70% от времето Бардон означава фатално забавяне на скоростта на игра. И докато това може да мине при Миньор с цялото ми уважение към този отбор, срещу отличните унгарци – няма как. Интересен бе и ходът с Минев (един отличен според мен защитник) отдясно, за който обаче не знаем причините. Знаем резултата – чудо, че Дебрецен не вкара при едно от седем-осем положения през бившото „канарче“ през първата и поне наполовина толкова през втората част.

Да, Левски имаше кадрови проблеми в този мач, но за да избегна досадното голословие ще дам пример с гениалните ходове на Димитър Пенев в близкото минало, когато от голмайстора на А група Ивайло Йорданов направи дефанзивен халф а от фин и елегантен полузащитник като Георги Йорданов – Ламята – ляв бек. Значи начини има…

„На всяка цена“
Огромен, фундаментален проблем за Левски. Принципът „на всяка цена“ е очеваден и колкото и да се анонсират планове за градене на такъв и онакъв отбор, желанието с цената на всичко да се пробваш за тия прословути 8 000 000 евро, прецаква всичко. Левски заслужава само адмирации за големите обрати в шампионата в последните години, при положение че са постигнати на зеления терен. Колко обаче са убедени в това и дали това пак не е резултат от грешния принцип?

По същата логика се работеше и при истериите с лиценза на ЦСКА преди година. При това тук няма място за спорове, защото Тодор Батков отдавна е признал, че има пръст в цялата работа.

А дали идването на Йовов, Бардон и Топузаков не е от желанието „на всяка цена“ да вържем нещата за тая година, за тия пари, пък после ще му мислим. Отговорът е повече от ясен. Резултатът обаче е противоречив. Топузаков е отличен, Йовов трагичен, а несъстоятелността на Бардон се прикрива зад голове като този срещу Дебрецен.

Лош позив от журналистическата ложа
Че хората, които пишат за футбол са или от Левски или от ЦСКА е ясно отдавна. Но нищо не им пречи да са обективни. Или поне на по-голямата част. Очевидно е, че нито ЦСКА, нито Левски ще станат супер отбори, ако за тях нонстоп се леят суперлативи след колосални битки срещу отбори като Дери Сити и Баку. А дали от Герена не повярваха, че са невероятен отбор, след като трудно отстраниха азербайджанците? Превъзходството на „сините“ беше очевидно в по-важния в ситуацията втори мач, но ей богу – Баку трябва да бъдат елиминирани и от всеки уважаващ себе си отбор от средата на таблицата в България. Възторжените анализи обаче се лееха и аха да повярваме, че Левски е готов за атака на четвъртфиналите в Шампионската лига. И това основно заради свежия Ратко и мотиватора Гонзо.

Изводите се оказаха прибързани.

И хубавото
Добрата новина е, че Топузаков играе стабилно (Мъри, кой го изгони?), Петков е отличен както винаги, а в редиците на „сините“ е лично за мен най-големият български талант в момента – Виктор Генев. Талант с условието, че до година напусне Герена, за да се развие правилно (но не по Стоиловски) в някой отбор от Европа. Както видяхме снощи – и Дебрецен става.

Илюзията “отбор от собствени юноши“

Какви са мечтите на средностатистическия футболен фен? Победи, титли, хубава игра от отбора и особено модерната напоследък – отбор от собствени юноши. Ние, българите, никога не сме по средата. Вляво, вдясно, горе, долу, но винаги в едната крайност. Така стигнахме и до мита – Детско юношеска школа.

От много време насам упорито ни е налагано, че сме в тройката на най-умните нации, че имаме най-вкусната храна, най-хубавите жени, най-добрата музика и т.н. Искаме да сме първи във всичко. Ако питаме двете най-големи агитки в странта – тези на ЦСКА и Левски, те ще ни отговорят, че искаме да сме първи в света и в това, двата гранда на България да играят със селекции, изцяло съставени от собствени кадри. Е, няма да се получи.

Тежката присъда да си в академията на голям клуб обаче не е свързана с необходимостта, да се подготвяш в сносни условия, на добри терени и при прилично възстановяване. Това е просто задължително за всяко едно от стотиците деца, които тренират в различните възрастови групи на големите в Англия, Испания или Италия.

Но… Къде е моментът, който убягва на българските фенове? Отбори от ранга на Милан, Юнайтед или Реал Мадрид имат сериозни школи, които обаче изпълняват по-скоро функции, свързани със социалните ангажименти на тези клубове. Социална политика, зад която стоят страхотни инвестиции и дългогодишно изграждане на авторитет и доверие. Спортните площадки в целия свят са мястото, където безжалостно биват убивани бичовете на съвремието ни – престъпления, наркотична зависимост, затлъстяване и др. Отговорността, която се поема, изключва автоматически думи като „рушвети“ и в много случаи действия като „изгонване поради некадърност“.

Там упорити специалисти неуморно обясняват на възпълнички дечица тайните на зоновата защита с ясното съзнание, че въпросните състезатели ще направят по-скоро успешна кариера на друго място, но не и на зеления терен.

Да уточним, че става дума за големите отбори, каквито в България се водят „червените“ и „сините“. Изключения разбира се има и един Аякс например е доказателство за това с отличната си школа. В повечето от останалите случаи обаче няма да намерим по-различна бройка от двама, преминали през школата.

„Тежката артилерия“ се подчинява на съвсем различни закони. За там трябват звезди, които да пълнят стадионите с имената и таланта си, изграден обаче някъде другаде. Натам накъдето сме се запътили се печели основно от това. А нали икономическия принцип е с главно „И“ навсякъде.

И отново кацаме у нас. Тук всеки недотам разбиращ от футбол, но поназнайващ нещичко за психиката на фена започва да свири на тънката струна и по тази музика заиграват и „червени“ и „сини“. Отбор от 11 юноши е невъзможен не само защото няма такъв филм по света (В света на грандовете), но и защото на практика няма как да да се обясни от спортно-техническа гледна точка.

Феновете всъщност не искат юноши. Искат победи, колкото и грозни да са те. Искат раздаване и тичане. Затова ограничен откъм футболен талант играч като Карлос Тевес е харесван в Юнайтед повече от Джони Евънс например. А идва от далечна Аржентина. Искат и утвърдени имена, които най-вече играта си да ги правят горди.

Тезата си подкрепям с примерите от последните няколко години. В Левски заложиха и успяха с Живко Миланов и Христо Йовов. Противоречиво е положението с Божидар Митрев, Николай Димитров и Владимир Гаджев. „Не“ има Лъчезар Балтанов, а бъдещето е във Виктор Генев и вероятно Иван Цачев. И отново – не повече от двама-трима и то в определени ситуации ще са на терена.

В ЦСКА едва в последните месеци погледнаха към школата. След много ЗА и ПРОТИВ, твърд титуляр обаче е единствено Иван Иванов. Напоследък се залага много и на Виданов, но всички останали са в графата „Противоречиви“. Като се започне от Александър Тонев, мине се през Мартин Тошев, Николай Чипев и Александър Бранеков и се завърши с Атанас Зехиров. Експериментът определено е неуспешен, а последният мач с Литекс беше явното доказателство за това. Изваденият от Пенев списък с желани играчи също хвърля смело в боклука тезата „отбор от собствени кадри“. И това е правилният път ако иска един отбор, наричащ себе си гранд, да се развива.

Между старшата и първия отбор нерядко застават откровени бездарници като Фелипе Да Коща, Маркиньос, Тиберканин, Машадо. Има и вечно контузени хитреци като Бензукан, които с изявите си на терена провокират желанията на феновете, които в отчаянието си желаят да видят собствените момчета на терена. Именно тука се крие разковничето и моментът на избор. И вероятно заблуждението, че младежът и неговата още детска наивност ще обърне нещата в правилната посока.

Мечтата за добра или по-скоро добре уредена ДЮШ въпреки всичко не трябва да напуска фена. Освен всичко друго, тя трябва да е сред главните приоритети на родните ни грандове. Остава само да им пожелаем един ден да имат нужните средства и най-важното социална инициатива и отговорност.

Некадърност от класа или просто Ибис

Колкото и щастлив и безгрижен футболен запалянко да си, неминуемо идва ден, в който в съзнанието ти да се затормози с вечни въпроси от типа на: “Кой е най-силният отбор в света?”, “Правилно ли беше отменен автогола на Легендата?”, “Има ли по… хм “интересен” футболист от Гошко Пеев” и разбира се “Какво е психическото състояние на резервния вратар при изпълнение на дузпи?”.

“Кой е най-слабият футболен отбор на планетата?” вероятно не мъчи главите на феновете, особено на българските след великия сезон 2006/2007, когато по родните терени ни забавлява командата на Ивайло Дражев. И докато момчетата от Черноморец Бургас София все пак имаха оправдание с възрастта си, то на некадърните футболистите на Ибис Спорт Клуб (Бразилия) никой не им е виновен.

Геройствата на червено-черния клуб, днес състезаващ се с чест във втора дивизия на щата Пернамбуко описва в няколко реда последният брой на българския MAXIM, но тези агенти са толкова култови, че заслужават още по-голямо внимание.

Легендата започва през далечната 1938-ма, създадена от местен текстилен магнат. Отборът е съставен само от работници от фабриката и започват да се изявяват предимно в приятелски мачове. След смъртта на собственика, на сцената се появява тогавашният управител на фирмата Онилдо Рамос, който е известен с увлечението си по историите за древен Египет. Именно той дава името на свещената птица Ибис за официално на клуба.

През 80-те години на миналия век Ибис се “развихрят” и правят решаваща стъпка към определението Prior time do mundo, което означава “най-скапаният отбор в света”. Информациите са оскъдни и противоречиви, но е факт, че по това време симпатягите падат в девет поредни мача (1:53 голова разлика), а не побеждават в общо 54 поред. “Най-светлият” перод обхваща 3 години, 10 месеца и 26 дни. Вместо да грабнат първия трион и да отрежат гредите на 15 000-я Мунисипал Де Паулиста, феновете започват толкова да се радват на грозните поражения, че всъщност те са основата на неособено приятното прозвище. През 2001 г. президентът Пинейро Калдас вписва Ибис в Гинес като най-слабите в света.

За периода от 1958 г до 1991-та Ибис стават “клиенти” на местното страшилище Санта Круз, които ги бият два пъти с 13:0, веднъж с 11:0, както и 11:1. Наутико също газят сериозно – с 11:0 през 1958-ма и два пъти, с доста по-грозното по скоромното ми мнение 10:0. Спорт пък се отчитат с 11:0 през 70-те години.

Наутико, Спорт и Санта Круз всъщност са и клубовете, срещу които нашите герои записват някои от най-славните си победи. Местните фенове и до днес говорят с умиление за онова 5:4 срещу Спорт през далечната 1947-ма, както и за 5:3 срещу Наутико година по-късно.

Но стига лоша статистика. В гордата клубна витрина Ибис има два трофея “Начало” от 1948 и 1950 година. Купата обаче е с ранг на приятелски мачове в подготвителния период преди началото на сезона в местната дивизия и ако всичко подобни имаха някакво значение то нашият Черноморец с 11-те си поредни победи тази зима просто трябваше да чака разпределението на местата след първото.

Героите на Ибис сa няколко. Започват с Нилтон Куелю да Коща – Бодиньо, който обаче се спасява на 15 години. Приключва с 244 гола за Интернасионал и 5 мача за Селесао. На 15 си тръгва и Едвалдо Исидио Нето – Вава, който впоследствие става на два пъти световен шампион. Онофре Анаклето де Соуса – Сабара (с осем мача и един гол за Бразилия) пък е един от тези, които леко ги е срам от престоя им на Мунисипал и го е пропуснал в официалната си биография. Истинската поп икона за клуба обаче е култовият Мауро Шампоана. Бивш фризьор, който отдава десет години на клуба, оперирайки в нападение. Загубата от Феровириарио с 1:8 е паметна за Шампоана – той бележи единствения си гол, което е добра причина да бъде увековечен в документален филм (търси Mauro Shampoo в мрежата), с което по онова време придобива славата на местен Дейвид Бекъм, като изключим безумната му прическа.

В заключение трябва да се отбележи отличния маркетинг на клуба. Пример българските им колеги трябва да вземат не само от привидния “автогол” с Гинес, но и с хитрото им предложение преди няколко месеца към гонещия 1 000-ен гол Ромарио, за когото си мислехме, че в името на тази цел е готов да рита и в Скрита сила (Мъдрево). Оказа се, че отчаянието му не стига дотам да приеме офертата на безнадежно слабите Ибис.
—–
Още три бързи факта

– За първите 60 години от историята си (до 1998 г.) вкарват едва 120 гола, а допускат 3 700
– През 1978 г. в рамките на една седмица през октомври вратарят им се навежда 23 пъти
– Най-лошият вратар в историята им не се казва Олег Моргун, а Жагунсо и за девет славни сезона пуска 366 гола.

Хичо, Домо, Вальо и Иван, почакайте до 2009-та!

Според последни информации в спортния печат, един от най-обещаващите български футболни таланти Иван Иванов е пред милионен трансфер в аутсайдера във Висшата лига на Англия Дарби Каунти. Истината е, че дори да му бъде уредена няколкодневна разходка по подобие на Домовчийски, Димитров и Илиев, той няма никакъв шанс да рита по английските терени минимум до края на 2008 г. Най-лошият вариант е… 2014 г.

В края на годината Николай Димитров от Левски премина проби в Арсенал, в момента в Блекбърн е Домовчийски, а само преди ден Валентин Илиев (с 25% oт ВСИЧКИ участия в националния) разочарован разбра, че няма да може да играе в Чемпиъншип.

Както sportni.bg единствен пише от няколко седмици – български футболист, който няма редовно участие в националния отбор в последните две години няма шанс да заиграе в родината на футбола. Най-популярният български спортен сайт направи проучване за възможностите на родните играчи да получат работна виза.

Каква е цялата история. На страница 447-ма в официалния Handbook на Висшата лига за сезон 2007/2008 пише кратко и ясно, че работна виза и разрешително за участие в мачове от първенството, играчи извън ЕС-25 получават при две условия – 75% участие за представителната селекция на страната си и тази страна към настоящия момент да не е под 70-то място в официалната класация на ФИФА за националните отбори. Малка подробност е, че приятелски мачове дори на официалните дати НЕ СЕ БРОЯТ.

Абсолютно невярно е и твърдението, че има разлика в нивото, от което искат съответния състезател. Следващите текстове го доказват категорично.

Criteria
Work permits will be issued to international players of the highest calibre who are able to make a
significant contribution in footballing terms to the development of the UK game at the highest level (i.e.
clubs competing in the Premier Leagues and Football Leagues in England and Scotland, the Welsh Premier
League and The Irish Premier League in Northern Ireland).

(с две думи тук се обяснява, че в лигите на Англия, Шотландия, Северна Ирландия и Уелс могат да играят само играчи от висока класа, които ще помогнат за повишаване на нивото в тези страни)

Initial Applications To be eligible for a work permit:– A player must have played for his country in at least 75% of its competitive ‘A’ team matches he was available for selection, during the two years preceding the date of the application; and,
– The player’s country must be at or above 70th place in the official FIFA world rankings when averaged over the two years preceding the date of the application.

(Тук стават ясни конкретните изисквания за получаване на виза)

Competitive Matches

The definition of a competitive ‘A’ team international match is a:
– World Cup Finals game
– World Cup Qualifying group game
– Football Association confederation tournament game, for example:
– The FIFA Confederations Cup;
– The UEFA European Championships and Qualifiers;
– The African Cup of Nations and Qualifiers;
– The Asia Nations Cup and Qualifiers;
– The CONCACAF Gold Cup;
– The CONCACAF The Copa Caribe;
– The CONMEBOL Copa America;
– The OFC Nations Cup and
– The UNCAF Nations Cup

(Това са първенствата и турнирите, които имат значение за определяне на процента на мачовете в последните две календарни години)

Дотук добре. От 1 януари 2007 г. България е пълноправен член на ЕС. За нас и румънците обаче съществуват т. нар. преходни клаузи, които в частта „Свободно движение на работещи“ са малко неприятни за много работници (в това число и футболисти) от тези две страни.

Какво се чете дословно в този документ?


2. Преходни договореностиa) Ще мога ли да работя в друга държава-членка на ЕС след 1 януари 2007 г.?
През първите две години след присъединяването на България и Румъния, достъпът на работещи от тези две страни до трудовите пазари на държавите-членки на ЕС-251 ще зависи от националното законодателство и политиката на тези държави, както и от двустранните споразумения, които те имат с България и Румъния. Някои държави-членки показаха, че възнамеряват изцяло да отворят своите трудови пазари за работещи от България и Румъния. Други държави-членки на ЕС-25 смятат да наложат по-ограничен достъп, което на практика означава, че за периода, през който държавите-членки на ЕС-25 прилагат свои национални мерки, вероятно ще Ви е необходимо разрешително за работа.

б) Какво ще се случи в края на 2008 г.?
В края на първите две години след присъединяването Комисията ще изготви доклад, въз основа на който Съветът ще преразгледа действието на преходните договорености. Освен това, всяка от държавите-членки на ЕС-25 трябва да уведоми официално Комисията дали възнамерява да продължи да прилага своите национални законодателни мерки в продължение на най-много още три години ( в който случай все още ще Ви е необходимо разрешително за работа), или ще прилага условията на законодателството на Общността за пълно свободно движение на работещите (което означава, че можете свободно да работите там).

в) Кога ще мога свободно да работя в държавите-членки на ЕС-25?
По принцип преходните договорености следва да преустановят действието си пет години след присъединяването. Въпреки това, съществува възможност дадена държава-членка на ЕС-25 да поиска от Комисията разрешение да продължи да прилага своите национални мерки в продължение на още две години, но само ако отчита сериозни смущения на трудовия си пазар (или заплаха от такива смущения). Преходните договорености не могат да продължат да бъдат в сила след абсолютния максимум от седем години.

За лош късмет Обединеното кралство е сред страните, които все още се отнасят с голямо недоверие към пристигащите от България и Румъния.

В сайта www.ec.europa.eu, четем доказателствата за това.

От 1 януари 2007 г. гражданите на България и Румъния не се нуждаят от разрешение, за да влязат или да пребивават законно в Обединеното кралство. Всички български и румънски граждани имат право на пребиваване в Обединеното кралство (както и във всяка друга държава-членка) през първите три месеца от престоя си неограничено и могат да останат законно пребиваващи в Обединеното кралство колкото време пожелаят, при условие че упражняват договорно право на студент, са лица на свободна практика или лица, които се издържат самостоятелно.

Гражданите на България и Румъния нямат обаче автоматично право да пребивават като работници, освен ако са освободени от изискванията за разрешително за работа.

Лошата новина е, че ако не играят в националния отбор, състезателите за които в последните дни се шуми особено много – няма да имат право на свободен труд в Обединеното кралство до 31.12.2008 при много условности разбира се. След това се преминава на варианта 2012, за да се стигне до светлата дата 1 януари 2014 г., когато „границите се отварят“ – завинаги.

ФК Шефийлд – 150 години гордост

Притеснени от слабата форма на националите и вече недотам шокирани от поредните глупости на Христо Стоичков, задъхани около подновената борба в Шампионската лига и селекцията в Левски, оставихме на заден план едно знаменателно за футбола събитие – честването на 150 години от създаването на ФК Шефийлд – официално признат за първия футболен клуб в света.

В средата на 19-ти век и по-точно 1857 г, осъзнаваме че в света има и хубави места за живеене, където хората вместо да се борят с вековния поробител, вземат че поставят здравите основи на един бъдещ социален феномен.

През месец май на 1857-ма феновете на крикета Уилям Прест и Натаниел Кресуик надълго и нашироко коментират налегналата ги скука през зимните месеци и са твърдо решени да “измислят” спорт, който да поддържа формата им през зимата. Така футболът от улицата се мести на зеления (невинаги) терен. На 24 октомври същата година те създават ФК Шефийлд.

Футболната мания заразява бързо региона и само пет години по-късно в град Шефийлд и околностите му вече има 15 футболни отбора. През 1962 г. пък е основан Нотс Каунти, който в момента държи рекорда за най-стар клуб сред професионалистите. Малко след това Шефийлд са поканени в новоучредената английска футболна асоциация, където членуват и до днес.

На практика Шефийлд завинаги остава в сянката на другите местни тимове Юнайтед и Уензди, тъй като при създаването на първия през 1889 г, доста от играчите му стават професионалисти и обличат бяло-червения екип.

Правото на първия му осигурява някои дребни привилегии, като например тази да празнува 100 годишнината си през далечната 1957-ма година. На стадиона на Уензди “Хилзбъро” юбилярите посрещат националния тим на Англия, а банкетът след това е уважен от самия Сър Стенли Роуз – първият президент на ФИФА.

Две години по-късно отборът постига и най-сериозния си успех, достигайки до четвъртия квалификационен кръг за ФА Къп.

В клубната витрина все пак не липсват и купи. Като например Аматьорската купа, спечелена през 1904 г. и трите трофея за Шефийлд и Холамшир Къп, завоювани през 1994-та, 2005-та и 2006-та година. Отборът има немалко призови места в лигите на Йоркшър.

Днес наследниците на “пионерите” се подвизават в Северната Първа лига на дивизия Унибонд, където мерят сили, при това доста успешно, с отбори като Шипшид Динамо и Кидсгроув Атлетик. Шефийлд днес развива два мъжки отбора, девет младежки и един дамски тим.

В състава му не липсват интересните фигури. Шефийлд може да се похвали с няколко играчи с опит от професионалната футболна лига, като Пол Смит и Дарън Холмс например. Последният дори е играл в европейските клубни турнири с местния съперник Уензди. Вил Поуъл пък се е състезавал в авторитетния Грейс Атлетик, а силен мач с екипа на Редфорд Юнайтед (временни лидери в дивизията на с пет точки преднина пред Шефийлд и мач повече) именно срещу сегашния му тим му е осигурил трансфера, с който вероятно се гордее най-много.

Том Карней пък идва от шведски клуб и е абсолютен двойник на Томас Бролин.

Отборът играе мачовете си на Брайт Файнанс Стейдиъм, разполагащ със скромните 1 500 места, доста от които си остават незаети.

Впечатляващ е списъкът с видните фенове на отбора. Там личат имената на Сеп Блатер и Свен Горан Ериксон. Твърде вероятно Шефийлд няма да имат проблеми със съдиите, тъй като са подсигурили членски карти на реферите Хауърд Уеб и на култовия Юрая Рени.

В чест на юбилея официални гости ще бъдат президентът на ФИФА Сеп Блатер, президентът на Реал Мадрид Рамон Калдерон, както и английските легенди Боби Чарлтън и Боби Робсън.

На 8 ноември пък на стадион “Брамъл Лейн” ще се състои мач между Шефийлд и италианския гранд Интер. “За отбор от Унибонд мач с Интер е сбъдната мечта”, обобщава настроенията в клуба президентът Ричърд Тимс.

Вероятно най-точната оценка за симпатичните аматьори обаче дава фронтменът на великата рок банда Деф Лепард Джо Елиът, който казва: ФК Шефийлд е национално съкровище, с което всеки трябва да се гордее”.

За ролята на концентрацията в ориентирането

Автор Ойстейн Кристиансен

Какво представлява техниката на ориентиране? Петер Торесен ми каза преди няколко години следното определение – “техниката на ориентиране е всичко това, което се случва в главата на състезателя от старта до финала на състезанието, но на първо място най-важна е способността за концентрация.”

Очевидно е, че причината за подобряването на способността за ориентиране е натрупването на опит през дългата състезателна кариера. Опитът, който се натрупва на различни типове терени, климатични условия, стресови ситуации, време на деня и карти е много важен за успешна състезателна кариера. Така че ориентировачът трябва да излезе навън и да трупа опит (особено като юноша). Oбърнете внимание обаче как тренирате. Твърде много ориентировачи отиват на тренировка просто за да “пробягат един маршрут”. Аз мисля, че по този начин няма да напреднете много. Много по-добре за вас ще бъде, ако отидете на тренировка с ясната цел да тренирате една част от техниката (подход към точка, концентрация, бягане по компас и т. н). След тренировката ще подобрите точно това, което тренирате, което едва ли ще стане, ако тренирате просто така, без ясна цел какво точно тренирате.

Едно е обаче да тренираш нещо, съвсем друго е да го направиш в стресова ситуация. Именно тук се вижда разликата между добрите и не толкова добрите ориентировачи. Точно психиката определя способността да се побеждава именно тогава, когато е най-важно. Всеки, който е бягал на важен пост на щафета като ТИОМИЛА или ЮКОЛА, или пък на световно знае, че никакви технически и физически тренировки нямат да ти помогнат, ако не си тренирал работа в стресова ситуация. Това също е “техника на ориентирането». Аз казвам на моите ученици в О-училището в Амал следното – «Вие трябва да сте толкова съсредоточени да следите връзката между картата и терена, че да не загубите концентрация дори ако забележите принцеса Виктория да стои гола на някоя от точките.» Вие трябва да справяте добре при възникването на неочаквани ситуации, защото при ориентирането вие се сблъсквате с такива още от старта.

Разбира се, не е възможно да бъдете 100% концентриран при ориентирането. Дори и при едно 10-минутно спринтово състезание отвреме навреме ще се разсейвате. Трябва обаче да тренирате възможността бързо да възвръщате концентрацията си. Ако тренирате мозъка си за това, вие бързо ще се хващате в моменти, когато губите концентрация и бързо ще я връщате, като по този начин ще избегнете грешките.

Лесно е да се тренира концентрацията, защото това всъщност правите всеки ден. Въпросът е в това, да тренирате запазване на концетрацията съзнателно по време на тренировка. Трябва да тренирате именно концентрацията в стресова ситуация. Това може да става например като правите нещо необичайно за вас, при което евентуална загуба на концентрация ще доведе до видим резултат. Това например може да става по време на стрелба, гимнастика, каране на ски (алпийски) или спускане с маунтин байк. Разбира се, най-доброто е да се поставите в критична ситуация, свързана с ориентиране, например водиш на щафета, като от тебе зависи класирането на целия отбор. Най-лошото, което можете да си представите е да провалите отбора.

Може да се каже още много за това, как да се тренира техниката на ориентиране, но пак повтарям – всичко е свързано с умението да се концентрираш, това е фундаментално важна способност. Много по-важно например от умението да пробягаш 3 км под 9 минути. Много малко хора са родени с тази способност, ние oстаналите трябва да я тренираме.

––
Ключови думи: Ориентиране

50 години във вярната посока

В Аула „Максима“ на НСА тържествено бе отбелязан 50 годишния юбилей на българското ориентиране. Бивши и настоящи състезатели, деятели и приятели на туризма и ориентирането си дадоха вълнуваща среща, след която бяха убедени, че времената прекарани в горите и планините на България са си за заслужавали.

Събитието уважи министърът на младежта и спорта Васил Иванов – Лучано, Петър Берон, президентът на федерацията на Сърбия и Черна гора Лазар Станоевич, представители на от Гърция и Швейцария, участници в първото състезание през 1954, както и настоящите български елитни състезатели.

На стената се прожектираха моменти от историята на този спорт у нас а думата в началото взе председателят на Българската федерация по Ориентиране доц. Атанас Георгиев, който представи на аудиторията почетния гост на тържеството – министърът на Младежта и спорта Васил Иванов – Лучано.„Ще увеличим бюджета на федерацията на 150 000 лв за следващата година, а в знак на нашето уважение и по повод юбилея ММС връчва ключовете от следващия автомобил, който се дава от спортния тотализатор. И разбира се аз се надявам доц. Георгиев да научи мен и съпругата ми на правилата на ориентирането“, заяви Лучано.

От името на IOF приветствие прочете Йорданка Мелнилкийска. Тя наблегна на по-важните проблеми пред ориентирането в перспектива, като на първо място отчете усилията на световната федерация да приобщи ориентирането към олимпийските спортове, и най-вече на ски ориентирането във връзка с предстоящата кандидатура на София за зимните Олимпийските игри през 2014 г.

Главната фигура в следващите почти два часа беше доц. Атанас Георгиев, който започна с думите: „Вълнувам се много, трудно ми е да говоря пред Вас, но от уважение към всичко което е сътворено в българското ориентиране ми се налага да се съсредоточа, да превъзмогна смущението си и да обърна внимание на най-важните моменти в половин вековната ни история като спорт в България. За много хора ориентирането е било в сърцата им през всичките тези 50 г…“

С жар и непринудена артистичност и красноречие доц. Георгиев се спря подробно на важни моменти от историята на българското ориентиране. Бяха разказани интересни истории от живота на българските туристи и ориентировачи, а сълзите в очите на ветераните в залата не криеха тяхното вълнение. Не бяха подминати и въпросите за проблемите пред федерацията и клубовете през всичките години, идеите за развитие на ориентирането в бъдеще, както и напомняне на големите успехи на наши състезатели на световни и европейски първенства.

След това дойде моментът на приветствията на официалните гости:

Лазар Каменов /зам. ректор на НСА/: Искам да предам от името на ректора нашите най-сърдечни поздрави. Академията е съпричастна към спорта ориентиране и ние имаме планове за развитието на ориентирането в НСА. Пожелаваме и успехи в борбата с трудните условия на пазарното стопанство и неговите сурови принципи по отношение на такива малко по-непопулярни спортове. Благодарим Ви за въздействието върху младите хора и за Вашите усилия за формирането им като хора – здрави и мислещи.

Пламен Дочевски /Национална спортна асоциация на МО/: Приветстваме Ви и обещаваме да продължаваме нашата подкрепа за да продължи развитието на този военно приложен спорт.

Лазар Станоевич /президент на федерацията на Сърбия и Черна гора/: Имам добри приятели сред българските ориентировачи. Всички се радваме за вашите успехи и за съвместните ни контакти. Ние сме се учили много от вас. Радваме се за и успехите на българските състезатели преди месец на купа „Белград“. Щастлив съм още повече, защото това е и мой юбилей (роден съм през 1954 г)и се надявам да ме поканите на честването на 100 години българско ориентиране.

Константинос Кукурис /Клуб по ориентиране – Солун, Гърция/:Благодаря за поканата от името на федерацията която представлявам. Свършихме добра работа за заздравяване на връзките между нас и се надяваме с ваша помощ да развиваме спорта в нашата страна. В Гърция това е един млад спорт, но аз вярвам, че ориентирането ще помогне за по-доброто бъдеще на Балканите. Пожелавам ви успехи в бъдеще!

Д-р Петър Берон: Драги приятели и ти Атанасе (доц. Атанас Георгиев), да ти имам красноречито и свежата памет. Аз самия се ориентирам трудно. Но ориентирането е „голяма работа“. Важно е и за нас да научим някои работи за ориентирането, за да си вършим работата по-добре. Избягах от политическо събитие днес, но това е, защото знам, че една партия трудно просъществува 50 г, за разлика от спортните федерации. Подарявам този плакет с надпис: 50 г във вярната посока!

Антон Хиджов /Български алпийски клубове/: Поздрави и успехи, Нека всички ваши успехи са високи като този приз, изобразяващ връх, който Ви подаряваме.

Френи Дюр /Швейцария/: Честит юбилей. Семейството ми е щастливо да участва в състезания в България и поздравления от Швейцария и Франк Летау и от името на ШФО. Желая Ви всичко хубаво в бъдеще.

Венцислав Удев /гл серетар на БТС/ Прочете поздравителен адрес от името на УС на БТС. Той награди с най-високите отличия много ветерани, деятели и състезатели в областта на туризма и ориентирането. По-късно тържеството прие строго неформален вид, на по питие, по време на импровизирания коктейл, където всички продължиха със спомените за славните години прекарани в горите на Родината.

Специално за Спорт НетИнфо едни от най-добрите български състезатели Кирил Николов и Николай Димитров казаха, че ще са щастливи да продължат да представят България по най-добрия начин пред света, а от един водещите български клубове „Вариант 5“ поканиха автора на материала да вземе участие в някой от стартовете от новия състезателен сезон.