Archive for Спорт

Един много по-различен мач (видео)

България си има Левски – ЦСКА, а Сърбия Црвена звезда – Партизан. Колкото и някакви временни явления да се боричкат между големите, това са стойности, които остават константни във времето. У нас чиновническа неадекватност остави феновете без Вечно дерби близо за около година, но на Запад от границата нещата не стоят така.

Очевидци са категорични, че говорим за нещо съвсем различно от сблъсъка между “сини” и “червени”. Който не в бил свидетел, вероятно няма как да го разбере.

Плановете ми да се отправя към Белград датираха още от края на миналата година, а подготовката за дербито започна отдавна. Разбира се четири дни преди това всичко се разби на пух и прах, след като организаторите обявиха, че го местят с ден по-късно, от съображения за сигурност и заради планиран митинг на някаква периферна политическа партийка. По-малко от 24 часа след това мачът се върна на предишните си дата и час, но анонсът за някаква ненормална за нашите футболни разбирания обстановка вече бе направен.

Тръгвам сам за Белград, като съм си направил точна програма по часове. Нарушавам я още в началото, тръгвайки с час по-рано, което се оказва всъщност добър ход, тъй като излизането от София не е лесно. Вече на сръбска територия митничар ме пита къде отивам и за допълнително подсигуряване ми задава въпроса в колко часа е мача. Всичко е точно.

Тумбата с български коли се разпръсква някъде около Пирот. Сърбите, които не са “европейци” като нас, работят здраво по довършване на магистралата, която ще свали пътя до Белград с минимум час. Иначе дупки по пътищата не се виждат. Лично търсих такива и далеч от аутобана, опознавайки западната съседка и малките селца. После чух, че имало. Явно обаче добре ги крият. Хората пък са великолепни и винаги готови да помогнат на изгубил се шофьор.

В столицата текат усилени ремонти точно около стадиона на Звезда. Местното Данче пипа здраво и огромен район във Вождовац е недостъпен. Всичко свършва благополучно обаче.

В събота по улиците на Белград не се вижда нито местния Йоло Денев да призовава сръбския Тангра, нито пък на някой му пука за политика и митинги. Че има вечно дерби се разпознаваше пък основно от пресата.

“Няма опасност от инциденти. Това беше преди години, сега на стадиона ходят деца, набор ′93-′95”, успокоява ме някъде толковагодишен продавач на сувенири в Калемегдан, а аз още повече се “притесних”, че нещата не отиват на мирен мач.

Решавам да прочета какво пишат за мача в “Спортски журнал”. Имат си специална притурка с даже прекалено много информация. Основните акценти – всички искат мирно дерби! Хайде де… Бандаловски пък се изказал през седмицата – не познавал играчите на Звезда, с което малко така… ги обидил. На стадиона щели да грейнат нови лампи. Играчи от двата отбора пък приятелски си разменят майтапи на страниците, друг признава, че често пие кафе със състезатели на съперника.

Дума да не става за 0:0, кълне се играч на Партизан. Става ясно, че от 20 години “гробарите” нямат дузпа в дербито. Те пък са спокойни, че са свикнали и ще бият и без нея.

Разбира се, намесват се и местни красавици, които чуруликат на страниците, обещавайки пълна подкрепа на любимите си отбори. И по-късно ще стане дума – някак по-висока класа са местните “лепотици”, Бога ми.

Четири часа преди срещата се заприказвам в градинка до стадиона със спортен специалист, предрешен като стар събирач на алуминиеви кутийки от бира (Това съм аз, Льоклер). Разговорът беше безпроблемен и се въртеше около близките езици и славянското начало, но всичко приключи с въпроса “как върви българското първенство по… кегли?”. Докато мигах се чудих какво да отговоря, на помощ ми се притекоха полицаите, които учтиво ни помолиха да се преместим, тъй като обстановката става все по-рискова.

Около стадиона вече гъмжи от полиция и стюарди. Първите кротко се събират на групички, вторите чинно слушат указанията на организаторите си. Всички са много учтиви и упътват с готовност. Не гледат лошо и кисело, нито пък с подозрение, някакъв съмнителен тип, говорещ малко сръбски и с раница на гърба.

Около 40 минути преди мача нищо около “Мала Маракана” не ме кара да тормозя ума си с асоциации за така модерното у нас напоследък “напрежение”. Фенове на Партизан кротко се облекчават в градинките и от време на време се чува по някой боен възглас.

На стадиона влизам без проблеми, без глупави претърсвания и без въпроси “какви са тези ключове?” и “защо ти е това?” (за малкия шоколадов бар от известна марка). Точно 25 секунди по-късно всичката нагласа, че отивам на добре организиран мач, отива на “п… си… таковата”, т.е. – по дяволите. Пресложата представлява четири дълги реда, на които за са седнеш в средата, трябва да вдигнеш всички преди това по пътя си, няма номера на местата, а надписите “press”, са лепени с тиксо някъде в края на първото десетилетие на века.

“Сядай, където намериш”, обяснява ми индивид, който ако е журналист, ще си изям чорапите, с които бях на около 20 километровата обиколка в Белград предиобед. Оглеждам е и… всъщност всичките дечурлига около мен и хора, облечени с екипи на Звезда, усърдно припявайки химните на отбора, едва ли са журналисти.

Криво-ляво място се намира. Запознавам се с германец отляво и млад фен на Звезда отдясно. Радвам се на прилично запълнения стадион (Над 44 000 по данни на пресата на следващия ден), от който празни са само двата буферни сектора.

Десет минути преди мача обаче започва войната, което чинно споделих в социалната мрежа. Кисели “делии” (феновете на Црвена звезда) се заядоха с полицията и настъпи хаосът. Събитията бяха условно между секторите Г и В. От далечната страна на В да не останат назад се погрижиха и към 100 “гробари”. Полетяха седалки… Местната полиция обаче явно мисли креативно, тъй като мина в настъпление едва, когато видя, че оръжията на навиячите се изчерпват. След това, подпомогната от жандармерията, изтика хулиганите, оставяйки порутен край на сектора и белееща се буква Е (от ДЕЛИJE).

Всъщност горещо е било и извън арената, както се разбра от новините и видео-репортажите.

“У нас в Германия, този мач вече щеше да е прекратен”, доверява ми колегата до мен. Слушам го и неволно се връщам в мислите си към онзи мач в Перник, когато половината бетон от трибуните беше хвърлен на терена на един мач с Левски…

В цялата суматоха никой не забеляза излизането на отборите на терена, както и прибирането им по решение на главния рефер. Мачът започна с 42 минути закъснение, когато Слава Богу, агресията бе овлядяна.

След това битката по трибуните продължи, за щастие с малко по-мирни средства. Тук трябва да отбележим, че задръстените типове в нашето БФС определено ще изкарат поне едни 50 бона от глоби за пиротехниката, която се видя на трибуните. Да, и с нея се попрекали, но по-голямата част беше за създаване на недостижимо настроение.

Надпяването пък е нещо, за което трябва да се говори отделно. Непрекъсната “комуникация” между двата крайни сектора, песни и скандирания. Разбира се, обидите към съперника бяха доста, но това е част от играта.

“Този мач е ясен, 0:0”, споделям на германеца някъде в петата минута на мача и той се съгласява. На терена се играе малко по-слаба продукция от тази, която ни представят Марек и Хасково, значи нещо като българската Б група. Отвратително безинтересен футбол, спасен само от многохилядното присъствие на трибуните.

Съдията не е кой да е, а Милорад Мажич. Водил е този мач вече осем пъти и е куче. Освен, че успокои нещата с отлагането на мача, бързо вдигна и по един картон в началото, с което взе страха на играчите. Едните разбраха, че някак “не е удобно” да се рита, другите пък “че трябва да си затварят устите”.

Партизан са по-добри, очевидно е, че ще станат заслужено шампиони (а след това вероятно заслужено пак ще ядат бой от Лудогорец). Звезда пък имат стабилен вратар и някакъв странен играч от Антигуа и Барбуда, който освен че скачаше и печелеше всяка първа топка, не показа нищо повече. Ден след мача виждам и оценката му – най-слаб от всички и според сръбските колеги. Иван Бандаловски – стабилен. Никакъв шанс за съперника отзад, а за предни позиции явно нямаше зелена светлина. И той няма висока оценка, но се признава, че е свършил работата си.

Вратарите – на ниво, защитите – определено внимаващи за фрапантни грешки. Халфове почти не се видяха – топката рядко оставаше в средата, а 3-4 поредни паса си бяха събитие.

Както и да окачествяваме най-големия мач на Сърбия обаче, някой от тези на терена до месец -два като нищо ще премине за 10-15 млн. в европейски гранд. Въпрос за домашно на нашите, местни разбирачи.

Народът около мен започва леко да се изтегля 5-10 минути преди края. Явно за да избяга от “гужвата” (навалицата) в края. Руса красавица събира очите на останалите по местата си. Повечето се съгласяваме, че минаването й покрай нас е едно от събитията на вечерта. Да ме извинява Анита Мейзер, но и жените им на сърбите по-ги бива.

Поемам към хотела, обграден от фенове на Партизан. Звучна псувня на развеселен запалянко по телефона взривява положително настроението. Суматохата вече я няма, емоциите утихват.

На следващата сутрин тръгвам обратно. Чудесен път, приятно време. Разбирам, че наближавам България по малоумните изпреварвания срещу мен, дело на наши “състезатели”. Стават все повече, особено преди Пирот.

Сещам се, че благодарение на “умните глави” в БФС, България близо година няма да има вечно дерби. Да, то също е рисково, но пък е нещо, което винаги е интересно. BGfootball.com бе първата медия и една от малкото изобщо, предупреждаващи, за това което се случи. Не ни трябват шест, нито четири, две на година за шампионата са достатъчни.

Звезда – Партизан обаче е друга работа. Изживяване, което вероятно може да се съпостави само с… Партизан – Звезда. Ще го видим и него следващия сезон.

Краят на спортната година

chart
Може би добрата форма в последните седмици ме вдъхнови да направя един обзор на бяганията ми през годината, затова нахвърлям няколко неща.

486 км са малко дори и за мен, затова си поставям цел догодина да са поне 600. Участвах едва в едно състезание – през април в Борисовата градина. Дано през 2015-та да имам възможност за повече.

Във всички случаи ще се възползвам от планинските бягания около София. Първото е на 18 януари по трасе, което познавам и мисля, че ще направя по-добро представяне от предишното.

Иначе за 2014-та. В началото по обективни причини изостанах. После засилих нещата след средата. Август е вторият месец, в който имам повече от 100 км. Мисля, че през май 2008 г. беше последният такъв случай.

Не мога да не отбележа и задоволството си от хубавите бягания през декември. За мен хубаво бягане значи под 6 мин/км. Последното бягане на 5 км пък ме върна с резултат от преди 5-6 г. Мисля, че една от причините е и това, че свалих поне 2-3 кг.

Пиронкова ми върна красотата в женския тенис


Преди няколко години бях написал в блога си “Върнете ми женския тенис”. Случи се по повод нашествието на каки от по метър и осемдесет на по 70-80 кила, които ме караха (и не само мен) да се чувстваме тъжни и самотни пред екрана като протестър пред Народното събрание.

Днес обаче лично за мен женският тенис се върна в цялата си красота. Ще се разгранича от клишетата, с които ни заляха от първата минута след успеха на Цветана Пиронкова в Сидни. Победата й на финала с Ангелик Кребер не е уникална. Просто в мач на две жени победи по-добрата. И по-хубавата разбира се.

Победата е историческа единствено за самата нея. Удари изненадващо, но много навреме. Да очакваме от нея титла в Шлема (не се съмнявайте, че ще се намери “специалист”, който и в това да ни убеди) е нереално. Специално Пиронкова е обект на интерес само, когато печели, за разлика от Григор Димитров, който сигурно и на 30 ще е “Новият Федерер”.

Това няма да се промени и след този успех. Надявам се обаче да е по-задълго в обективите.

Иначе за мача с максималната възможна обективност. Това е красивото на женския тенис, че до последната точка не знаеш какво ще се случи. И днес Цветана Пиронкова въртя на шиш на бавен огън феновете си, но когато се налагаше, удряше по-тежко от Кубрат Пулев и беше по-точна от Мария Гроздева. А въздишката на облекчение в края е най-хубавото.

Честито и да продължава все така!

Прочети всичко за мача в tennis24.bg

Лъжи мама, за да не играеш…

Кайзер е талантлив колкото Криско, но хитър като Остап Бендер

Кой е най-големият измамник във футбола? Не, няма да говорим за симулациите в наказателното на Илиан Илиев, нито за пък това кой е убедил ЦСКА да вземе Мансур Аянда в годината, в която изпраща син абитуриент. Става дума за един от хилядите бразилски футболни самозванци, които в живота си са виждали единствено диско топката от тавана на заведението, но не са ритали такава, която направи Пеле и Гаринча прочути от Ванкувър до Владивосток.

Името му е Карлос Енрике Кайзер – елемент, който с топка в краката се докосва до нелепостта на песните на Криско. В същото време обаче същият има визитка, на която по-некачествените спортни медии в България ще ахнат, а Греъм Сунес ще го пусне в игра още в първия възможен мач.

Кайзер е имал съвсем законни договори с клубове като Ботафого, Фламенго, Аячо, Флуминенсе, Васко Да Гама, Индепендиенте и Гуарани. Според визитката му е нападател, но така и няма записан гол, а броят на мачовете му е общо малко под 30, като не е ясно колко минути е ритал.

“Кариерата” на този съвременен Остап Бендер (все още не става ясно, защо е наречен… Форест Гъмп – б.а) е низ от повтарящи се съвпадения, достойна за екранизация. Самият той си поставя страхотната цел – “да е футболист, без да играе”.

Роден в бедно семейство и съвсем логично мечтае за комфортен живот. И тъй като осъзнава, че няма как да изпъкне в областта на систематизираното достоверно знание, което може да бъде убедително обяснено чрез логиката (разбирай чиста проба “наука”), Карлос се ориентира към футбола. Влиза в академията (футболната) на Ботафого, с след това се прехвърля във Фламенго.

“Специалист” обаче става в мексикансия Пуебла, за където е харесан от очевидно малоумен скаут. По това време Карлос осъзнава, че животът на футболиста, по разбиранията на един Валери Божинов, е тежък и скъп и не се свени да “пуебла” на воля тъпите си началници. Все пак трудно е да се върви в дискотеката с тъмни очила, а хубавите бамбини не пият евтина бира.

Хитрецът бързо става част от приятелския кръг на титани като Ромарио (не Кортцорг, да не се объркаш), Животното (Едмундо, не онзи със славната кариера в Б група), Бранко, Ренато и Ренато Гаучо (с последните двама е на снимката – б.а), които в определен момент ходатайстват за привличането му в различни клубове.

Схемата е ясна, а липсата на Интернет и Фейсбук оказва страхотна помощ на бразилеца. Той подписва договор и иска няколко седмици за да влезе във форма. Тъкмо е готов да шие гол след гол, когато в действие влиза следващият етап от плана.

“Някой все щеше да ми подаде топката и аз да я изритам много далече. След това се хващах за подколянното ми сухожилие и започвах да се гърча от болка на земята и следващите 20 дни ги прекарвах в лазарета”.

Тогава няма ядрено-магнитен резонанс, а д-р Шойлев е в далечна България, така че номерът винаги минава. Следващите няколко месеца са “дъждовни”, а наглецът си прибира заплата, която харчи за знойни гърли в местните увеселителни заведения.

Мирисът на големите пари обаче идва от Североизток, в случая Европа. Карлос не е просто момче и е наясно, че в голям клуб няма да се вържат, но виж във френски слабак ще клъвнат на гола кука. Жертвата е Аячо, а на първата тренировка да гледат “извънземния майстор”, пристигат повече зрители отколкото няма да се съберат на всичките шест дербита между Славия и Локо София тази година. Там чакат да им бъде спрян дъхът с фамозни изпълнения. Вместо да се излага като Цецо Генков на представянето му в Москва и да се види, че не може дори да жонглира с топката, Кайзерът на лъжците почва да сипе топки към феновете, а малоумните треньори не го спират и така на терена не остава нито един футболен уред. Тренировката преминава в кросчета и упражнения – силата на Карлос.

Да уточним. Тези истории са разказани от самия него, което автоматично ги поставя в графата “съмнителни”.

Следващата също е добра. Не само, че за 20 години Карлос Енрике не изиграва и 30 мача, но си и приписва трофеи. Например във визитката му гордо стои спечелена Купа Либертадорес с Индепендиенте от 1984 г. Аржентинският клуб обаче яростно отрича и до днес.

В крайна сметка обаче Карлос е тъжен. Той не само не смята да се покае за лъжите си, но съжалява, че “не е стигнал по-далеч”.

Сега най-интересното. Никнеймът “Кайзер”, който наглецът има не е някакъв почин към гола на Николай Тодоров срещу Рейнджърс преди 20 г., а към… точно така – Франц Бекенбауер. И моля ви се, дали му го хора, според които начинът му на игра наподобявал на известния германски “нападател”.

А ти искаше да си триеш профила във Фейсбук…

Que los cumplas feliz*, Дон Диего!

Датата е 30 октомври, а за ценителите на красивата футболна игра днес е ден за празник. На този ден преди 49 години е роден считаният от мнозина за най-добрия играч, появявал се някога на зеления терен – Диего Армандо Марадона.

Един ден, аржентинец на име Диего Марадона решава да напусне родното си градче Ескина и да замине в столицата Буенос Айрес в търсене на щастието. И в крайна сметка го намира…

След дълго обикаляне по борсите за безработни Диего се хваща на работа в мелница, където работи по 18 часа, за да осигури прехраната на семейството си – бременната му за пети път съпруга Далма и четирите дъщери. На 30 октомври 1960 година призори проплаква Диего Армандо Марадона, който е посрещнат от родителите си с непринудената радост, съответстваща на раждането на първороден син.

Десетина години по-късно в големия град вече се говори за дребосъка от отбора на “Малките лукчета” (Los Cebollitas), който според мнозина е истински феномен. Талантът му е забелязан от Архентинос Хуниорс, за които той прави дебют при мъжете едва на 16 години.

Малко след това вече е национал, но на Мондиала през 1978 година, който е в Аржентина, той не участва, след като тогавашния селекционер Сезар Луис Меноти го намира за прекалено слабичък физически. Аржентина става шампион и без Марадона, а малкият гений само година по-късно вече е суперзвездата на континента.

През 1980 година Марадона преминава в отбора на сърцето си – Бока. Сумата, за която е закупен е впечатляваща за времето си, а заплатата му е астрономическа за местните стандарти. Диего се представя отлично в отбора, но тежката икономическа обстановка в Аржентина принуждава Бока да го сложи “на сергията”.

След това геният играе за Барселона. Престоят му в столицата на Каталуня се свързва предимно с прекарания хепатит, тежката контузия, причинена от доказания “футболен хирург” Андони Гойкоечея от Билбао и мегаскандала на финала за Купата на краля, когато аржентинецът е с основата на масов бой след края на мача.

“С проблемите дотук”, сякаш казва малкият на ръст футболист, който за 15 000 000 000 (да милиарда) лири преминава в средняка от Ботуша Наполи. Там той печели голямата си световна слава. Два пъти е шампион в най-трудното тогава първенство, вдига Купата на УЕФА, а през 1986 година става и световен шампион с Аржентина в мексиканския Мондиал, известен и като “първенството на Марадона”.

В Италия той остава до 1991 година, като междувременно е в основата на нов аржентински успех – сребърните медали на Мондиале’90. От този момент обаче започват и големите му проблеми…

Диего е обвинен във връзки с Мафията, появява се жена, която твърди, че той е баща на сина й, стават известни и проблемите му с наркотиците. След Наполи следват гастроли в Севиля и Ню Елс Олд Бойс, за да дойде САЩ’94, когато точно преди мача от груповата фаза с България (завършил 2:0 за българите) той е уличен в употреба на допинг, което на практика е и краят на неговата велика кариера на футболния терен.

Оттук започват и сериозните му проблеми с наркотиците. През 2005 година вече е 130 кг и завършен наркоман. На няколко пъти животът му е в опасност, но той заобикаля проблемите със същия финес, с който навърза целия отбор на Англия във великия четвъртфинал на Мондиала през 1986 година (виж видео), когато отбеляза два гола – единият с ръка (виж видео), другият с фамозен дрибъл от центъра.

Днес Диего Армандо Марадона е селекционер на националния отбор. Класира “гаучосите” на шампионата в ЮАР, но досега няма специалист, който да му предрича светло бъдеще на треньорското поприще.

И може би така е по-добре, защото на Дон Диего отдавна му писна да го сравняват с Пеле, а сега едва ли би желал да гледат на него като новия Меноти, Херера или Кройф.

“Много ви моля, не ме сравнявайте с Пеле! Аз съм Диего Армандо Марадона и се гордея с това”, беше казал Най-големия още когато беше на върха на славата си като играч.

*Que los cumplas feliz, Диего Марадона
—–
Използвани са материали от книгата “Световният футбол, МЕКСИКО’86”
* Que los cumplas feliz – “Честит рожден ден”, по начинът, с който се поздравява в Аржентина.

Легендата си отива, последен Тур за Ланс

Тазгодишната Обиколка на Франция ще е последна за легендарния американски колоездач Ланс Армстронг, обяви самият той в социалната мрежа Twitter.

“Да, това ще е последният Тур дьо Франс, в който участвам. Ще бъде велико състезание”, обяви Ланс на twitter.com/lancearmstrong.

Така уникалният спортист, идол на милиони хора в света ще сложи край на третото си завръщане в големия спорт. Той си тръгна по принуда през 1996 и като шампион през 2005. Завърна се веднъж през 1998-ма и в края на 2008-ма, за да се качи на трето място в Тур-а на следващата – 2009 г.

Обиколката на Франция винаги е била нещо по-специално за Ланс Армстронг. Първите му успехи в нея са още през 1993 година, когато е 22-годишен. Тогава печели осмия етап от Шалон сюр Марне до Ведрун. Два сезона по-късно е първи в 18-я етап от Монтрон до Лимож.

През октомври 1996 година обаче Амрстонг научава страшната вест, че е болен от рак трета степен с 14 метастази в белите дробове и мозъка.

Армстронг, който самият е едно чудо на природата с по-особените си физически данни, прави серия от чудеса, за да запрати коварната болест на мястото й – в небитието. Той се подлага на серия от терапии, които не са по силите на огромен процент от хората по света, но в крайна сметка успява. Воден е от волята за живот и от мечтата да е най-добрият във всичко с което се захваща.

Второто му начало в спорта е трудно, на моменти мъчително и определо изцеждащо и последните му останали сили. Ръка му подава новосформираният американски тим USPostal, където проявяват нечувано разбиране към него и не го отхвърлят дори и след като Ланс веднъж самоволно напуска отбора, почти отчаян от лошата си форма.

Почти, защото “отчаяние” е забранена дума за Ланс. Той се връща по-мощен от всякога през 1998 г., а само няколко месеца след това започва търпеливо да пише история. Приключва я през 2005 г., когато след седем поредни триумфа в Тур-а си тръгва от спорта.

Какво е Тур дьо Франс за Армстронг? Зад блясъка на златните медали се крие нечовешка воля за успех, себеотрицание и никак немалко непукизъм. Нормален човек нямаше да издържи на постоянните обвинения в измами и употреба на допинг например.

“Това е смешно. Може да го твърди само човек, който не знае какво съм преживял. Знам какво е да усещаш отрова вътре в тялото си, а също така знам, че не искам да изпитам същото чувство никога в живота си”, споделя колоездачът.

Всъщност Ланс е най-проверяваният състезател в колоезденето. Този спорт в последните години има лошата слава на един от най-нечистите. Това обаче не се отнася за великан като Ланс Армстронг.

Защо е великан ли? Историите му за тези седем победни години в Тур-а са безброй, но една от тях е показателна за неговото истинско, човешко лице, по-различно от това на мускулестия, облечен в жълто (най-вече) състезател.

През 2000 година към Плешивия връх Монт Венту се е устремил “Пирата” Марко Пантани, доказано един от най-големите катерачи в историята на колоезденето. Малко преди финала го настига Армстронг, който въпреки че е видимо по-бърз, остава в кооперация с италианеца, а броени метри преди финала го пуска да спечели (виж видеото).

“Всеки има право на своя голям миг в Тур-а. Победата е важна, но тя не е всичко”, обосновава се Ланс.

Седемгодишният му диктат във Франция му печели милиони фенове по света, но колегите му в пелотона, както и ветераните не са във възторг. Основно обвиненията се въртят около това, че Ланс Армстронг не се интересува от нито една от останалите големи обиколки – Джиро Д’Италия и испанската Вуелта и насочва подготовката си само и единствено за Тур-а.

Тур дьо Франс 2010. Последната Обиколка и последната възможност за докосване на абсолютното съвършенство. Ланс е лидер на Рейдиошак, неговият собствен тим, където са събрани някои от най-силните съвременни колоездачи. Няма никакво съмнение, че всеки един от Андреас Кльоден, Ливай Лайфаймър, Крис Хорнър, Янес Брайкович, Серджо Паулиньо, Ярослав Попович, Грегори Раст и Дмитрий Муравьов е готов да се раздели с всеки един орган от тялото си, но да помогне на Ланс за осма титла.

ОК, конкуренцията е сериозна и вероятността някой друг да е на върха не е никак малка. Но не това е най-важното. По-важно е посланието на Ланс – борете се, имайте мечти и знайте, че никой не може да ви попречи да ги осъществите.

Не е малко, ще ни липсваш Ланс!
—–
“Искам да умра на 100 години… след като съм се спуснал със 110 км в час надолу по Алпите. Ще мина за последен път през финалната лента, а после ще легна сред прочутите слънчогледи на Южна Франция, заобиколен от жена си и десетте ни деца, и ще напусна този свят грациозно и без страдание.”

Ланс Армстронг

Ланс, Алберто и Анди посягат към Тур-а

Само седмица ни дели от едно от най-големите и важни спортни събития на годината – колоездачната обиколка на Франция – Тур дьо Франс. Тази година Тура има лошия късмет да се засече с футболния Мондиал, но пък в момент, в който битката в ЮАР навлиза в решителна фаза и мачовете са доста разредени. Така всички приятели на колоезденето все пак ще успеят да се насладят на битките по пътищата на Франция.

На 3 юли 198 колоездачи от 22 тима (всеки с по 9 състезатели) ще застанат на старт на традиционния часовник. Този път Тур-а тръгва от Холандия – Ротердам, ще мине за малко през също толкова равната Белгия, а от 7 юли продължава изцяло на френска територия.

Очакванията са за впечатляващо шоу, спиращи дъха битки по баирите на Алпите и много обрати. Обичайните заподозрени за крайна победа са тук и сега. Алберто Контадор, Анди Шлек и Ланс Армстронг окупираха почетната стълбичка преди година, а сега апетитите им за успех за удвоени.

Алберто Кондатор остана и този сезон в казахстанския тим Астана, който бе напуснат от голяма част от колоездачите, последвали Армстронг в новия му тим. Испанецът винаги е фаворит за победа, където и да участва, а сега той тръгва със самочувствието на двукратен шампион и с успокоението, че в отбора си има помагач като Александър Винокуров.

Колоездачът от Люксембург Анди Шлек е от младата генерация състезатели. Той е надъхан, целеустремен и най-вече – изключително способен. Зад себе си има страхотния тим на Саксобанк с Фабиан Канчелара, Йенс Войт, Мати Брешел и разбира се – по-големият му брат Франк, който вече на няколко пъти показа, че е готов да помага докрай на Анди. Огромен процент от специалистите смятат, че именно Шлек ще е новият повелител на Тур-а.

Идва ред на най-големия в колоезденето – Ланс Армстронг. Световен шампион на шосе и победител в много състезания преди да открие, че е болен от рак. Болестта ще да е съжалявала доста, че се е захванала с характер като този на Ланс, защото той е унищожава с умопомрачителна воля за живот. Става от леглото, за да спечели Тур дьо Франс цели седем пъти, при това поред. Спря да се състезава за няколко години, но през 2009-та се завърна, за да заеме третата позиция в миналогодишната Обиколка.

Само преди няколко седмици той падна лошо в Калифорния, но в Швейцария показа добра форма с второто си място в крайното класиране на местната Обиколка.

На всичко отгоре Армстронг има и най-силния тим – Рейдиошак. Тук са една камара звезди, всеки от които би бил лидер в половината от отборите от Про тур-а. Ливай Лайфаймър си има своите поддръжници за победа и сега, Андреас Кльоден е доказана марка, а Янес Брайкович само преди десетина дни на Дофине наказа не кой да е, а Контадор. Крис Хорнър пък неведнъж е доказвал, че е човек, на когото винаги може да се разчита. Черешката на тортата е белгийският мениджър на тима – Йохан Брюнел, доказал се като ненадминат тактик. Той е неотлъчно до Ланс във всички отбори, в които американецът се е състезавал.

Специално внимание за Иван Басо от Ликигас и Кадел Евънс от БиЕмСи. Двамата почти сигурно ще продължат битката, която непримиримо водиха преди няколко седмици на Джиро-то.

Естествено, почти всеки лидер на отбор от останалите, има шансове да избухне поне веднъж на тазгодишния Тур. В Рабобанк това е Денис Меншов, в Скай – Брадли Уигинс, в Боюг – Пиерик Федриго.

Не по-малка ще е битката за спечелване на някоя от индивидуалните награди. Миналата година Анди Шлек дублира успеха си от второто място с бялата фланелка в класацията на най-добрите млади състезатели.

За спринт-короната (зелената фланелка) ще се борят колоездачи от спринтьорските тимове като ЕйчТиСи Колумбия с техния лидер Марк Кавендиш, Гармин Транзишънс и Сервело с миналогодишния победител в категорията Тор Хусховд.

По-интересно ще е при катерачите, където го няма Франко Пелицоти от Ликигас. Голям е шансът бялата фланелка с червените точки на Карфур да бъде носена дълго време от един Иван Басо например, от същия тим.

Милионите почитатели на колоезденето могат да гледат надпреварата по Евроспорт, както и да следят редовно интернет сайта на популярната спортна телевизия. Там както винаги са се постарали да представят Тур-а по доста интересен начин.

Левски – от ”правилния” футбол, до ”на всяка цена”

Това, че Левски загуби за пореден път в европейските клубни турнири отдавна не е новина. Докато някои смятат, че това е проблем само на отбора и феновете му, лично аз си мисля, че от това не от днес губи целия български футбол.

От лоши периоди страдат всички отбори, били те големи или малки, но разликата между тях изпъква в желанието да работят за решаването на проблемите с адекватни и резултатни методи. Нещо, което по моето мнение в случая Левски не прави.

Генералните пропуски на Левски са няколко и ще се опитам да очертая някои от тях.

Тежкото наследство, оставено от Станимир Стоилов
Да започнем отдалеч. Прословутият “правилен” футбол е в основата на днешните нещастия на шампионите. Защото за всичките години на Герена въпросният наставник не разбра, че дали един футбол е правилен или не, става ясно след края на мача и за предпочитане е да си победил грозно с 1:0, вместо да си държал топката 50 на 50 срещу Челси и да си паднал 1:3. Доказателствата за несъдържателността на понятието е положението в Литекс, на който при ресурса (финансов и кадрови) е просто е необходим приличен треньор, за да постигнат успехи.

Вчера пък ясно се видяха последствията. 55-60% самоцелно владеене на топката, което обаче е с цената на несъдържателна и слаба игра, на неточни пасове и липса на всякаква идея по-различна от безцелно ритане напред, а там – “каквото стане”.

Атаката е най-слабото звено
Атаката е най-слабото звено във формацията на Левски, най-вече заради магарешкия инат, с който се опитва налагане на играч като Георги Христов. Само в полза на шампионите е да се отърват колкото се може по-бързо от този състезател, защото неговото игрово поведене само и единствено пречи на останалите. Бившият футболист на Ботев има проблеми като цяло с пласирането си в наказателното поле, със спирането на топката, с подаването и изобщо с всички компоненти в играта на завършения централен нападател, какъвто трябва да си, за да играеш на този пост в Левски. Мачът с Дебрецен за пореден път доказа това. Не беше случайно, че Христов напусна терена с освирквания.

В нападение Левски трябва да се освободи и от услугите на двете си крила Йовов и Соарес. Докато при първия натежават годините и присъствието на терена е като ръчна спирачка за развитието млади играчи като Димитров и Огнянов например, но проблемът на втория е тоталното отсъствие на тактическа грамотност. Няма как и да е иначе, когато се пристига от втора дивизия на Бразилия, а в България бързо се свиква с лошите навици и стихийното и еднообразно впускане по крилото. Да, точно еднообразие е правилната дума. Липсата на идеи за нещастие се замазва с измамната му бързина и донякъде нелош демараж. Толкова.

Христо Йовов за съжаление е изчерпан за Левски и изобщо за отбор с амбиции. Идеалното място за него в момента е например Спортист от родния му Своге (или всеки по-малък и най-вече спокоен клуб), където би могъл да предаде безценния си опит и увереност на младите момчета. Големите очаквания на Герена му натежават, а по-лошото е, че участието му, спира развитието на младите играчи.

За човек, който се отказа да ходи в Литекс, защото няма да успее да се наложи, няма какво да се коментира толкова. Който не си спомня този светъл лъч от кариерата на Еньо Кръстовчев – ето опресняването.

Трудности в халфовата линия
Друг проблем на Левски е играта на Сърмов. Да, точно така. Какъв е постът му всъщност? Дефанзивен халф или плеймейкър? Защото срещу Дебрецен си личеше желанието му да връзва “синята” игра и това беше големия проблем на отбора. Просто защото той не го може това. От тактическа гледна точка функциите му в офанзивен план се припокриват до голяма степен с тези на Тасевски и дори Бардон. А силата на Сърмов е в рушенето на играта на съперника и точно там трябва да се съсредоточи.

Все ми се струва, че дефанзивния халф в един тим трябва да прилича на гологлавия играч на Дебрецен Варга, който беше великолепен. А какво казваше Христо Стоичков за цървула и трандафора…?

За каква постройка на игра говорим, когато един от най-възрастните играчи на терена – Бардон е натоварен със задачата да оперира от крайната защита до подстъпите към атаката. Защото поне на три-четири пъти той се нагърбваше с изнасянето на топката! Това аз лично не съм го виждал в големите отбори. Или хайде не големите, а тези, на които Левски, ЦСКА и Литекс искат да приличат. Тази функция навсякъде се поема от играчите в защита. От това, което видях снощи, все ми се струва, че французинът е и получил правото да прави каквото иска на терена, което ако го дадеш на Марадона през 80-те години е гениален ход, но на прага на второто десетилетие на 21-век е върховна глупост. Освен това не е и по физическите сили на французина.

За класата на един отбор говори и подходът към конкретни ситуации в различните зони на терена. На безцелното млатене/кюскане/ритане на топката каквото видяхме в изобилие срещу Дебрецен не се гледа с добро око дори и в долните дивизии на Англия. Левски имат проблем и с обръщането на фронта на атаката, което най-често завършва с… тъч за противника. В атака нещата пък са подчинени на хаоса, който за съжаление не е организиран като в доброто старо време. За проблемите при изнасянето на кълбото също се спомена.

Треньорът
Лека полека минаваме и към треньора. Не спирам да се смея на журналистически клишета от рода на “той направи много приятно впечатление, като непрестанно даваше указания на тъчлинията”. Постоянните циркове в треньорската зона значат само едно – някой не си е свършил работата на тренировките. Някой да забеляза унгарският наставник да мръдне от мястото си? Отборът му обаче знаеше в 85% от времето какво точно трябва да направи. За сметка на това Ратко Достанич не спря да вика на тъча. Сякаш някой го чува.

Задача номер едно на всеки един треньор, независимо в кой отбор отиде е да обясни културно, че това, което иска в тактически план е закон номер 1. Ако разбира се има идея от това. Каква беше тактиката на Левски? Атаки по крилата, при които освен че трябва да имаш необходимата бързина и импровизация, трябва да разполагаш и с необходимите изпълнители пред вратата. Плюс това, всеки един средноинтелигентен специалист, разполагащ с тактически грамотни състезатели, много лесно ще започне да неутрализира набезите някъде след 15-20 минута, както и на практика се получи. Това с ударите отдалеч път не показва нищо повече от безсилие. Историята с разиграващ халф и половина (Тасевски + Сърмов) и раздаващ го плеймейкър в 70% от времето Бардон означава фатално забавяне на скоростта на игра. И докато това може да мине при Миньор с цялото ми уважение към този отбор, срещу отличните унгарци – няма как. Интересен бе и ходът с Минев (един отличен според мен защитник) отдясно, за който обаче не знаем причините. Знаем резултата – чудо, че Дебрецен не вкара при едно от седем-осем положения през бившото “канарче” през първата и поне наполовина толкова през втората част.

Да, Левски имаше кадрови проблеми в този мач, но за да избегна досадното голословие ще дам пример с гениалните ходове на Димитър Пенев в близкото минало, когато от голмайстора на А група Ивайло Йорданов направи дефанзивен халф а от фин и елегантен полузащитник като Георги Йорданов – Ламята – ляв бек. Значи начини има…

“На всяка цена”
Огромен, фундаментален проблем за Левски. Принципът “на всяка цена” е очеваден и колкото и да се анонсират планове за градене на такъв и онакъв отбор, желанието с цената на всичко да се пробваш за тия прословути 8 000 000 евро, прецаква всичко. Левски заслужава само адмирации за големите обрати в шампионата в последните години, при положение че са постигнати на зеления терен. Колко обаче са убедени в това и дали това пак не е резултат от грешния принцип?

По същата логика се работеше и при истериите с лиценза на ЦСКА преди година. При това тук няма място за спорове, защото Тодор Батков отдавна е признал, че има пръст в цялата работа.

А дали идването на Йовов, Бардон и Топузаков не е от желанието “на всяка цена” да вържем нещата за тая година, за тия пари, пък после ще му мислим. Отговорът е повече от ясен. Резултатът обаче е противоречив. Топузаков е отличен, Йовов трагичен, а несъстоятелността на Бардон се прикрива зад голове като този срещу Дебрецен.

Лош позив от журналистическата ложа
Че хората, които пишат за футбол са или от Левски или от ЦСКА е ясно отдавна. Но нищо не им пречи да са обективни. Или поне на по-голямата част. Очевидно е, че нито ЦСКА, нито Левски ще станат супер отбори, ако за тях нонстоп се леят суперлативи след колосални битки срещу отбори като Дери Сити и Баку. А дали от Герена не повярваха, че са невероятен отбор, след като трудно отстраниха азербайджанците? Превъзходството на “сините” беше очевидно в по-важния в ситуацията втори мач, но ей богу – Баку трябва да бъдат елиминирани и от всеки уважаващ себе си отбор от средата на таблицата в България. Възторжените анализи обаче се лееха и аха да повярваме, че Левски е готов за атака на четвъртфиналите в Шампионската лига. И това основно заради свежия Ратко и мотиватора Гонзо.

Изводите се оказаха прибързани.

И хубавото
Добрата новина е, че Топузаков играе стабилно (Мъри, кой го изгони?), Петков е отличен както винаги, а в редиците на “сините” е лично за мен най-големият български талант в момента – Виктор Генев. Талант с условието, че до година напусне Герена, за да се развие правилно (но не по Стоиловски) в някой отбор от Европа. Както видяхме снощи – и Дебрецен става.

Илюзията ”отбор от собствени юноши”

Какви са мечтите на средностатистическия футболен фен? Победи, титли, хубава игра от отбора и особено модерната напоследък – отбор от собствени юноши. Ние, българите, никога не сме по средата. Вляво, вдясно, горе, долу, но винаги в едната крайност. Така стигнахме и до мита – Детско юношеска школа.

От много време насам упорито ни е налагано, че сме в тройката на най-умните нации, че имаме най-вкусната храна, най-хубавите жени, най-добрата музика и т.н. Искаме да сме първи във всичко. Ако питаме двете най-големи агитки в странта – тези на ЦСКА и Левски, те ще ни отговорят, че искаме да сме първи в света и в това, двата гранда на България да играят със селекции, изцяло съставени от собствени кадри. Е, няма да се получи.

Тежката присъда да си в академията на голям клуб обаче не е свързана с необходимостта, да се подготвяш в сносни условия, на добри терени и при прилично възстановяване. Това е просто задължително за всяко едно от стотиците деца, които тренират в различните възрастови групи на големите в Англия, Испания или Италия.

Но… Къде е моментът, който убягва на българските фенове? Отбори от ранга на Милан, Юнайтед или Реал Мадрид имат сериозни школи, които обаче изпълняват по-скоро функции, свързани със социалните ангажименти на тези клубове. Социална политика, зад която стоят страхотни инвестиции и дългогодишно изграждане на авторитет и доверие. Спортните площадки в целия свят са мястото, където безжалостно биват убивани бичовете на съвремието ни – престъпления, наркотична зависимост, затлъстяване и др. Отговорността, която се поема, изключва автоматически думи като “рушвети” и в много случаи действия като “изгонване поради некадърност”.

Там упорити специалисти неуморно обясняват на възпълнички дечица тайните на зоновата защита с ясното съзнание, че въпросните състезатели ще направят по-скоро успешна кариера на друго място, но не и на зеления терен.

Да уточним, че става дума за големите отбори, каквито в България се водят “червените” и “сините”. Изключения разбира се има и един Аякс например е доказателство за това с отличната си школа. В повечето от останалите случаи обаче няма да намерим по-различна бройка от двама, преминали през школата.

“Тежката артилерия” се подчинява на съвсем различни закони. За там трябват звезди, които да пълнят стадионите с имената и таланта си, изграден обаче някъде другаде. Натам накъдето сме се запътили се печели основно от това. А нали икономическия принцип е с главно “И” навсякъде.

И отново кацаме у нас. Тук всеки недотам разбиращ от футбол, но поназнайващ нещичко за психиката на фена започва да свири на тънката струна и по тази музика заиграват и “червени” и “сини”. Отбор от 11 юноши е невъзможен не само защото няма такъв филм по света (В света на грандовете), но и защото на практика няма как да да се обясни от спортно-техническа гледна точка.

Феновете всъщност не искат юноши. Искат победи, колкото и грозни да са те. Искат раздаване и тичане. Затова ограничен откъм футболен талант играч като Карлос Тевес е харесван в Юнайтед повече от Джони Евънс например. А идва от далечна Аржентина. Искат и утвърдени имена, които най-вече играта си да ги правят горди.

Тезата си подкрепям с примерите от последните няколко години. В Левски заложиха и успяха с Живко Миланов и Христо Йовов. Противоречиво е положението с Божидар Митрев, Николай Димитров и Владимир Гаджев. “Не” има Лъчезар Балтанов, а бъдещето е във Виктор Генев и вероятно Иван Цачев. И отново – не повече от двама-трима и то в определени ситуации ще са на терена.

В ЦСКА едва в последните месеци погледнаха към школата. След много ЗА и ПРОТИВ, твърд титуляр обаче е единствено Иван Иванов. Напоследък се залага много и на Виданов, но всички останали са в графата “Противоречиви”. Като се започне от Александър Тонев, мине се през Мартин Тошев, Николай Чипев и Александър Бранеков и се завърши с Атанас Зехиров. Експериментът определено е неуспешен, а последният мач с Литекс беше явното доказателство за това. Изваденият от Пенев списък с желани играчи също хвърля смело в боклука тезата “отбор от собствени кадри”. И това е правилният път ако иска един отбор, наричащ себе си гранд, да се развива.

Между старшата и първия отбор нерядко застават откровени бездарници като Фелипе Да Коща, Маркиньос, Тиберканин, Машадо. Има и вечно контузени хитреци като Бензукан, които с изявите си на терена провокират желанията на феновете, които в отчаянието си желаят да видят собствените момчета на терена. Именно тука се крие разковничето и моментът на избор. И вероятно заблуждението, че младежът и неговата още детска наивност ще обърне нещата в правилната посока.

Мечтата за добра или по-скоро добре уредена ДЮШ въпреки всичко не трябва да напуска фена. Освен всичко друго, тя трябва да е сред главните приоритети на родните ни грандове. Остава само да им пожелаем един ден да имат нужните средства и най-важното социална инициатива и отговорност.

Некадърност от класа или просто Ибис

Колкото и щастлив и безгрижен футболен запалянко да си, неминуемо идва ден, в който в съзнанието ти да се затормози с вечни въпроси от типа на: “Кой е най-силният отбор в света?”, “Правилно ли беше отменен автогола на Легендата?”, “Има ли по… хм “интересен” футболист от Гошко Пеев” и разбира се “Какво е психическото състояние на резервния вратар при изпълнение на дузпи?”.

“Кой е най-слабият футболен отбор на планетата?” вероятно не мъчи главите на феновете, особено на българските след великия сезон 2006/2007, когато по родните терени ни забавлява командата на Ивайло Дражев. И докато момчетата от Черноморец Бургас София все пак имаха оправдание с възрастта си, то на некадърните футболистите на Ибис Спорт Клуб (Бразилия) никой не им е виновен.

Геройствата на червено-черния клуб, днес състезаващ се с чест във втора дивизия на щата Пернамбуко описва в няколко реда последният брой на българския MAXIM, но тези агенти са толкова култови, че заслужават още по-голямо внимание.

Легендата започва през далечната 1938-ма, създадена от местен текстилен магнат. Отборът е съставен само от работници от фабриката и започват да се изявяват предимно в приятелски мачове. След смъртта на собственика, на сцената се появява тогавашният управител на фирмата Онилдо Рамос, който е известен с увлечението си по историите за древен Египет. Именно той дава името на свещената птица Ибис за официално на клуба.

През 80-те години на миналия век Ибис се “развихрят” и правят решаваща стъпка към определението Prior time do mundo, което означава “най-скапаният отбор в света”. Информациите са оскъдни и противоречиви, но е факт, че по това време симпатягите падат в девет поредни мача (1:53 голова разлика), а не побеждават в общо 54 поред. “Най-светлият” перод обхваща 3 години, 10 месеца и 26 дни. Вместо да грабнат първия трион и да отрежат гредите на 15 000-я Мунисипал Де Паулиста, феновете започват толкова да се радват на грозните поражения, че всъщност те са основата на неособено приятното прозвище. През 2001 г. президентът Пинейро Калдас вписва Ибис в Гинес като най-слабите в света.

За периода от 1958 г до 1991-та Ибис стават “клиенти” на местното страшилище Санта Круз, които ги бият два пъти с 13:0, веднъж с 11:0, както и 11:1. Наутико също газят сериозно – с 11:0 през 1958-ма и два пъти, с доста по-грозното по скоромното ми мнение 10:0. Спорт пък се отчитат с 11:0 през 70-те години.

Наутико, Спорт и Санта Круз всъщност са и клубовете, срещу които нашите герои записват някои от най-славните си победи. Местните фенове и до днес говорят с умиление за онова 5:4 срещу Спорт през далечната 1947-ма, както и за 5:3 срещу Наутико година по-късно.

Но стига лоша статистика. В гордата клубна витрина Ибис има два трофея “Начало” от 1948 и 1950 година. Купата обаче е с ранг на приятелски мачове в подготвителния период преди началото на сезона в местната дивизия и ако всичко подобни имаха някакво значение то нашият Черноморец с 11-те си поредни победи тази зима просто трябваше да чака разпределението на местата след първото.

Героите на Ибис сa няколко. Започват с Нилтон Куелю да Коща – Бодиньо, който обаче се спасява на 15 години. Приключва с 244 гола за Интернасионал и 5 мача за Селесао. На 15 си тръгва и Едвалдо Исидио Нето – Вава, който впоследствие става на два пъти световен шампион. Онофре Анаклето де Соуса – Сабара (с осем мача и един гол за Бразилия) пък е един от тези, които леко ги е срам от престоя им на Мунисипал и го е пропуснал в официалната си биография. Истинската поп икона за клуба обаче е култовият Мауро Шампоана. Бивш фризьор, който отдава десет години на клуба, оперирайки в нападение. Загубата от Феровириарио с 1:8 е паметна за Шампоана – той бележи единствения си гол, което е добра причина да бъде увековечен в документален филм (търси Mauro Shampoo в мрежата), с което по онова време придобива славата на местен Дейвид Бекъм, като изключим безумната му прическа.

В заключение трябва да се отбележи отличния маркетинг на клуба. Пример българските им колеги трябва да вземат не само от привидния “автогол” с Гинес, но и с хитрото им предложение преди няколко месеца към гонещия 1 000-ен гол Ромарио, за когото си мислехме, че в името на тази цел е готов да рита и в Скрита сила (Мъдрево). Оказа се, че отчаянието му не стига дотам да приеме офертата на безнадежно слабите Ибис.
—–
Още три бързи факта

– За първите 60 години от историята си (до 1998 г.) вкарват едва 120 гола, а допускат 3 700
– През 1978 г. в рамките на една седмица през октомври вратарят им се навежда 23 пъти
– Най-лошият вратар в историята им не се казва Олег Моргун, а Жагунсо и за девет славни сезона пуска 366 гола.