Илюзията ”отбор от собствени юноши”

Какви са мечтите на средностатистическия футболен фен? Победи, титли, хубава игра от отбора и особено модерната напоследък – отбор от собствени юноши. Ние, българите, никога не сме по средата. Вляво, вдясно, горе, долу, но винаги в едната крайност. Така стигнахме и до мита – Детско юношеска школа.

От много време насам упорито ни е налагано, че сме в тройката на най-умните нации, че имаме най-вкусната храна, най-хубавите жени, най-добрата музика и т.н. Искаме да сме първи във всичко. Ако питаме двете най-големи агитки в странта – тези на ЦСКА и Левски, те ще ни отговорят, че искаме да сме първи в света и в това, двата гранда на България да играят със селекции, изцяло съставени от собствени кадри. Е, няма да се получи.

Тежката присъда да си в академията на голям клуб обаче не е свързана с необходимостта, да се подготвяш в сносни условия, на добри терени и при прилично възстановяване. Това е просто задължително за всяко едно от стотиците деца, които тренират в различните възрастови групи на големите в Англия, Испания или Италия.

Но… Къде е моментът, който убягва на българските фенове? Отбори от ранга на Милан, Юнайтед или Реал Мадрид имат сериозни школи, които обаче изпълняват по-скоро функции, свързани със социалните ангажименти на тези клубове. Социална политика, зад която стоят страхотни инвестиции и дългогодишно изграждане на авторитет и доверие. Спортните площадки в целия свят са мястото, където безжалостно биват убивани бичовете на съвремието ни – престъпления, наркотична зависимост, затлъстяване и др. Отговорността, която се поема, изключва автоматически думи като “рушвети” и в много случаи действия като “изгонване поради некадърност”.

Там упорити специалисти неуморно обясняват на възпълнички дечица тайните на зоновата защита с ясното съзнание, че въпросните състезатели ще направят по-скоро успешна кариера на друго място, но не и на зеления терен.

Да уточним, че става дума за големите отбори, каквито в България се водят “червените” и “сините”. Изключения разбира се има и един Аякс например е доказателство за това с отличната си школа. В повечето от останалите случаи обаче няма да намерим по-различна бройка от двама, преминали през школата.

“Тежката артилерия” се подчинява на съвсем различни закони. За там трябват звезди, които да пълнят стадионите с имената и таланта си, изграден обаче някъде другаде. Натам накъдето сме се запътили се печели основно от това. А нали икономическия принцип е с главно “И” навсякъде.

И отново кацаме у нас. Тук всеки недотам разбиращ от футбол, но поназнайващ нещичко за психиката на фена започва да свири на тънката струна и по тази музика заиграват и “червени” и “сини”. Отбор от 11 юноши е невъзможен не само защото няма такъв филм по света (В света на грандовете), но и защото на практика няма как да да се обясни от спортно-техническа гледна точка.

Феновете всъщност не искат юноши. Искат победи, колкото и грозни да са те. Искат раздаване и тичане. Затова ограничен откъм футболен талант играч като Карлос Тевес е харесван в Юнайтед повече от Джони Евънс например. А идва от далечна Аржентина. Искат и утвърдени имена, които най-вече играта си да ги правят горди.

Тезата си подкрепям с примерите от последните няколко години. В Левски заложиха и успяха с Живко Миланов и Христо Йовов. Противоречиво е положението с Божидар Митрев, Николай Димитров и Владимир Гаджев. “Не” има Лъчезар Балтанов, а бъдещето е във Виктор Генев и вероятно Иван Цачев. И отново – не повече от двама-трима и то в определени ситуации ще са на терена.

В ЦСКА едва в последните месеци погледнаха към школата. След много ЗА и ПРОТИВ, твърд титуляр обаче е единствено Иван Иванов. Напоследък се залага много и на Виданов, но всички останали са в графата “Противоречиви”. Като се започне от Александър Тонев, мине се през Мартин Тошев, Николай Чипев и Александър Бранеков и се завърши с Атанас Зехиров. Експериментът определено е неуспешен, а последният мач с Литекс беше явното доказателство за това. Изваденият от Пенев списък с желани играчи също хвърля смело в боклука тезата “отбор от собствени кадри”. И това е правилният път ако иска един отбор, наричащ себе си гранд, да се развива.

Между старшата и първия отбор нерядко застават откровени бездарници като Фелипе Да Коща, Маркиньос, Тиберканин, Машадо. Има и вечно контузени хитреци като Бензукан, които с изявите си на терена провокират желанията на феновете, които в отчаянието си желаят да видят собствените момчета на терена. Именно тука се крие разковничето и моментът на избор. И вероятно заблуждението, че младежът и неговата още детска наивност ще обърне нещата в правилната посока.

Мечтата за добра или по-скоро добре уредена ДЮШ въпреки всичко не трябва да напуска фена. Освен всичко друго, тя трябва да е сред главните приоритети на родните ни грандове. Остава само да им пожелаем един ден да имат нужните средства и най-важното социална инициатива и отговорност.

Comments are closed.