С мръсни обувки върху историята

IMG_20160303_120041Самарското знаме не се вижда всеки ден. Всеки знае, че е от голяма важност в българската история, но малко могат да разкажат историята му. Включително и аз разбира се. Като изключим, че за разлика от психясъл и необразован протестър ще успея да го разпозная и ще направя разлика с руското. Не обичам псевдопатриотичните напъни във Фейсбук, не мразя турците и се мъча да опазя детето си от негативността, която ни залива по този повод отвсякъде. Реликва като знамето ми се стори, че добре да се види, да се разкаже повече за нея, а освен това е добра активност в деня на националния празник.

Не очаквах да се доберем лесно до него. Минавал съм в други подобни дни покрай Военноисторическия музей и съм виждал навалицата. Опашката от около 250 метра, на която се наредихме около 11:30 не ме смути особено. Друго беше.

Няма как човек да не бъде ударен челно от странното разбиране на българина за празник. Шарени балони и захарен памук са универсални похвати за отбелязване на определено събитие. Понякога виждаме и скара, за щастие на входа на музея нямаше. Имаше обаче прекалена концентрация на селяндурщина и всичко най-лошо от манталитета и характера на българина.

Простете, но нямаше как да се почувствам горд с историята на страната си и героизма на предшествениците си, докато около мен се разхождаха екземпляри, гордо навлекли официалните си, празнични, анцузи, помъкнали родата на кяра от безплатното посещение. Повечето засмукали и фас в ръка, който изтръскват небрежно на земята. Дечурлигата пък налазили с кални обувки по музейни експонати, кръстосвали земята и небето на България, грижили се за това, същите тези “неандерталци” да се бият в гърдите и днес да се наричат европейци.

“Къде ще ходиме сега, тука ще се наиграете”, чува се гласа на горд българин, благо поучаващ наследниците си. Не видях, но вероятно им е помогнал да се качат на крилата на самолетите-ветерани или пък да се провесят и полюлеят на някоя друга тяхна част.

Тревата се гази по най-безобразния начин под безизразния поглед на представители на военната полиция. Какво ли могат и да направят? “Патриотите за един ден”, които със сигурност пишат често KLETA MAJKA BALGARIQ на стените си във Фейсбук, шерват глупави колкото тях сайтове с имена на дърводелски сечива и аплодират всеки хейт по депутатите, с нескрита гордост снимат дечурлигата. И може би се надяват да станат същите като тях. И те ще станат всъщност.

Опашката се гърчи по алеите, за които по-късно разбрах, че няколко дни старателно са чистени за безплатното посещение на “варварите”. Иначе върви с очаквана скорост.

“Баа, ша са реда, найш ли кога”, скастри детето си повлекана, която преди това е отметнала патриотичния си ангажимент, купувайки знаменце на детето си.

Моето пък търси кошче за отпадъци. Няма такова наоколо. Нещо, което изобщо не притеснява около 95% от присъстващите, които на днешния 3 март вероятно са минали бройката 20 000 за целия ден. Удряме на камък и след опита да попитаме полицаите. Докато вниманието ни е ангажирано с такива дребни проблеми, хората около мен правят отчаяни опити да отблъснат селски тарикати, които явно са доста заети, за да чакат реда си както се полага. Разбира се, всеки “се е объркал” и не разбрал, че опашката е с около 50 метра “по-натам”.

Колкото повече се приближаваме към входа, толкова по-нагли стават. От поведението им се разбира, че е под достойнството им да се редят. Типичният българин – чака всичко наготово. Да го “оправят” политиците, да му вдигнат заплатата, нищо че е тъп като галош, кух като лейка и мързелив като… българин. Дори най-малкото усилие като това да стоиш и просто да чакаш, го приема като обида.

Малко преди да влезем при Знамето, от сградата излезе ядосана дама, която започна да вика на хората да свалят децата си от експонатите. Стана ми мъчно за нея, но се разсмях неволно. “А, сетихте се”, викам си. Малко след това се появи господин на средна възраст, облечен така както се обличат възпитаните хора, когато чакат гости или пък отиват на гости – с костюм и вече поразпуснал вратовръзката. Покатери се на един камион и с жълто чукче започна да оправя един отворен люк. Хлапетиите го бяха повредили. После разбрах, че това е единствен по рода си камион, останал последен след този тип разоръжаване на страните от Източния блок.

Вътре хората търсят идеалното селфи. Няколко снимки. Едните излизат, другите като нас се качват по етажите. Стигаме до последния. Единственото платено място в музея днес. Влизаме и усещането за самота ни грабва от входа. Една от залите дори е затворена – няма желаещи. В нея са военните ордени на Батенберг, Фердинанд, Борис и Тодор Живков. Наистина интересни експонати. За 8 лв си помислих да “изкяря” поне от екскурзовод и подробно поразпитах за някои неща служителката в залата.

Отново показателно – няколкото хиляди се наредили основно за безплатния “гювеч”.

На излизане минаваме покрай същата жена, която се скара на малките вандалчета. Питам я защо има само едно кошче за боклук в целия район. Тя е готова да се отбранява, но я убедих, че съм на нейна страна. Жената е искрено отчаяна и излива болката си. Говорим за “седемте години”, с което аз не съм много съгласен, тъй като нечовешката тъпота и малоумие на 80% от съвременните българи са в състояние да претопят и най-възпитания човек. От нея научих, че пушенето е забранено за целия комплекс, но и тя не успя да ми каже каква точно е функцията на полицаите отвън. Набързо промотира музея и възможностите, които днес за щастие бяха неразкрити. Излизаме.

Четири часа след като застанахме на опашката, тя е по-дълга с повече от 50% от тази, на която се наредихме. Признавам, не съм сигурен, дали щях да го направя в късния следобед и при положение, че се задава дъжд. Вероятно тези, последните, ще оценят и най-добре значението на Самарското знаме.

Не обичам големите приказки онлайн. То няма и особено смисъл, тъй като работата отдавна е изтървана. Години на яростна битка за Свободата, после Съединение и Независимост, половин век укрепване, 45 години градеж на всичко – от инфраструктура до морал. И след всичко това да получим подобна картинка за някакви си 26 г.

Тъжно е и далеч не е празнично.

Comments are closed.