Archive for Спринт

Една мечта по-малко

Винаги е малко тъжно, когато осъществиш една мечта. Загатнал го е и Паулу Куелю в „Алхимикът“, далеч преди да стане икона за кифлите у нас. „Страхувам се да осъществя мечтата си, защото после нама да има нищо, заради което да живея“, беше казал Търговецът. „Нищо подобно! Мечтите са заради това – да бъдат осъществени и да отстъпят място на други мечти“, ще ви кажа пък аз.

Обичам този отбор от момента, в който си купих малкото като размер вестниче „Спорт Тото“ в края на 1987 г. Вече бях фен на „За Вашия албум“ на „Старт“, а тук също имаше снимки на футболни тимове. Разбрах, че през тази година, при първото си участие на финал за Купата на Англия са спечелили трофея. Научих имената им наизуст. Но най-голямо впечатление ми направиха вратарят Стийв Огризович и ексцентричният капитан Брайън Килклайн. Беше ясно, че това са моите момчета – Ковънтри Сити.

През годините ме радваха, например с големи победи над Ливърпул или пък в онзи момент когато принудиха национала Лий Диксън да си вкара автогол от 30 метра. А също и с мача през 1995 г., в който направиха Блекбърн шампион, непозволявайки на Юнайтед да ги победи на „Олд Трафърд“. Пак там биха за Купата на Лигата години по-късно. Беше ме яд, че изпаднаха от Висшата лига през 2001-а, а после и от Чемпиъншип. За тежките финансови и административни проблеми в последните години. Последното ми разочарование бе, че не успяха да вземат промоция миналия сезон и да срещнат вечния съперник Астън Вила през този.

Винаги съм искал да посетя стария стадион – „Хайфийлд Роуд“, на който „небесносините“ играха цели 106 г.. За съжаление него вече го няма. Мястото му е заето от чудесно съоръжение, каквото е „Рико Арина“, намиращ се в края на града. И другата мечта разбира се – да видя на живо играта на любимия си отбор. В днешните реалности – без граници и ограничения, това е постижима цел за всеки футболен фен.

Директната линия от София до Бърмингам улесни още повече плана. Мач през седмицата, удобно като дни и часове пътуване, малки грижи с допълнително придвижване и голямата съвременна привилегия – да уредиш всичко по Интернет. Все фактори, които начертаха контура на срещата Ковънтри Сити – АФК Уимбълдън.

Ковънтри е 17-a по големина община в Англия с население около 340 000 души. Тук е домът на „Ягуар“ и известният университет, заради който по улиците често се чува българска реч. Свързан е болезнено с историята на Втората световна война, когато е жертван от Съюзниците и разрушен почти напълно от немските бомбардировачи. Побратимен е със столицата на Полша Варшава и с… българския Перник! Представлява малко Сити оградено от околовръстен път, в което се намират главните забележителности – Катедралата, статуята на лейди Годайва, учебното заведение и музеят на транспорта. Почти всичко е пешеходна зона. Хората не бързат, защото знаят, че лесно ще стигнат там накъдето са тръгнали. За туриста, неначертал някакви големи цели пред себе си, всичко свършва за час – два.

Заговарям се с възрастен господин, собственик на будка за вестници и сувенири, в самия център. Искам да си купя нещо с логото на „Небесносините“ още сега и го питам за феншоп. Няма такъв. Единственият е чак на стадиона, а както се оказва после, дори не е и там, а в хипермаркет в близкия търговски център. Малко ме разочарова, като казва че не се интересува много от футбол, но е впечатлен от факта, че съм дошъл от България само заради мача тази вечер.

Въпреки че тук е домът на Сити и на отбора от местната Висша лига по ръгби УАСПС заедно с елитен хокеен отбор, клуб по американски футбол, разбира се два по спийдуей и още два малки футболни – Юнайтед и Сфинкс, спортната треска изобщо не е завладяла града. Никъде не се виждат билбордове, хора, облечени с реплики на екипите на местните гордости или дори някакви по-големи спортни магазини. Осъзнавам за пореден път, че погледът отвън и отвътре винаги е различен. Това не ме притеснява. Аз съм в Ковънтри и ми предстои мач след броени часове.

Проблемът на ситуацията, в която имаш много свободно време е, че то върви изключително бавно. Докато се чудя дали да не пусна туит с този текст или статус във Фейсбук, започвам да премислям вариантите за придвижване до „Рико“. Общо взето са три. Пеша, като говорим за около шест километра, автобус от централната автогара или такси. Последният го оставям за на връщане и тръгвам пеша. Мога да си го позволя, а и искам да усетя атмосферата на града.

Улиците са великолепни, чисти и лишени от досаден кучешки лай. Залепени една до друга къщи на по два етажа, с малка, прилежно окосена градинка. Минавам през квартал, в който са се устроили хора, идващи от Средния Изток. Със своя колорит и култура, всеки от тях потънал в собственото си ежедневие – например да продава дрехи или бижута от своя край или да готви вкусна храна, която да пласира директно на улицата. От време на време се чува клаксон, а човек от континента инстинктивно се обръща и веднага след това също толкова инстинктивно започва да се чуди, защо тази кола е без шофьор.

Не след дълго се вижда и силуетът на стадиона. „Рико Арена“ събира 32 609 зрители и е наистина многофункционално съоръжение. Залепен е до огромната зала „Ягуар“, която не остава празна и свободна от събития. На терена му освен ръгби и футбол се провеждат и концерти. Тук са пели Брус Спрингстийн и Риана. От 2014 г. е собственост на ръгбистите от УАСПС, но цветовете му са в запазеното небесносиньо на Ковънтри Сити.

Колкото и да съм фен, аз съм преди всичко журналист, който е тук не само да ръкопляска на любимците си, но и да свърши работа. Малко преди пътуването благодарение на приятели и колеги, получих привилегията да се запозная лично с българският играч в Ковънтри и национал на страната ни Владимир Гаджев. Благодарение на него имам медиен достъп до мача. Медия пойнтът е впечатляващо място, преставляващо голяма зала, разделена на няколко части – рецепция, отделни места за вършене на журналистическа работа и място, където журналистите могат да се подкрепят преди мача с чай, кафе, бисквити или дори да вечерят. Огромен телевизор излъчва футбол, а в другия кът са приготвени благодарствени грамоти и медали за колеги, които явно имат заслугите за това. Час преди мача имаме съставите, а аз не мога да не се възмутя, че Влади е резерва. И като говорим за мач от третото ниво на местния футбол, нека да отбележим и луксозната 68-странична програма за срещата, от която единствената информация, която може би липсва е с колко лъжички захар си е пил кафето тази сутрин домакинът на Ковънтри.

Съперникът е АФК Уимбълдън. Нещо като нашите доста актуални в момента Локомотив София и ЦСКА 1948. Припознат от фенове на оригиналния Уимбълдън, който в началото на века се мести от Лондон в Милтън Кийнс и се преименува на Донс, с което име се подвизава и до днес. Преди това обаче се създава АФК Уимбълдън, събрал недоволните от предишното решение запалянковци. Достойно е минал през всички нива, за да се озове в Лига 1. Любопитното е, че двата тима са се срещали общо три пъти досега, а АФК има една победа през 2014-а. През декември ще се видят отново на терена за първи път в мач от шампионата, тъй като са в една лига.

И двата днешни съперника са в дъното на класирането. Сити няма успех вече девет поредни мача и столът на Тони Моубри се клати, а аз се надявам да съм му на кадем тази вечер. Уимбълдън е малко по-напред, но и те не са цъфнали и вързали.

Заемам мястото си на стадиона и се стремя да попия всичко, случващо се около мен. От обстановката на арената, до това, което се случва на терена по време на загрявките. Дори и те са крайно любопитни. Уимбълдън са изведени от кондиционния си треньор, който ги мотивира с откровени крясъци, чуващи се и на другия край на съоръжението. От другата страна Ковънтри загряват в някакъв на пръв поглед хаос, но след заглеждане, става ясно, че определено знаят какво правят.

Прибирането към съблекалните… Един велик момент за мен, в който успях да зърна отблизо големия си любимец Стийв Огризович. Той тренира вратарите на Ковънтри, при това добре. Оги изглежда великолепно за своите 59 години, които навърши съвсем скоро.

Мачът започва. Бърз и динамичен. Директен футбол с остри влизания. Въпреки всичко първият фаул е маркиран едва в 11-а минута. Съдията държи уверено мача. Ковънтри повежда още във втората минута и си казвам: „Тези отиват на тройка“. И 22-та на терена са със самочувствието поне на играчи, състезаващи се в елита на средноевропейски шампионат. Няма и как да е различно, защото гледат на играта далеч по-различно от колегите си у нас, а и получават безрезервна подкрепа от трибуните. Няма викове за оставки на треньорите, няма дюдюкане след грешен пас и дори гафът на стража на „Ковънтри“ при 1:1 се посрещна с окуражителни и мотивиращи възгласи.

По същото време в София играеха Лудогорец и ПСЖ. Пред 17 155 души, което в мач от Шампионската лига не е „върха на сладоледа“. На „Рико Арина“ – 8030! На домакинския мач на последния в лигата! И при цена на билетите от 25 паунда. Тук съм длъжен да отбележа, че въпреки огромната разлика в стандартите на Англия и България, цените са много близки до нашите. А 8 000 колко пъти се събират на футболен мач у нас?

На полувремето чай и бисквити, защото леко позастудява. Две фенки в напреднала възраст се настаняват до мен и заедно преживяваме мача. А той се обърна и Уимбълдън поведе десетина минути преди края. Внимание към съдиите. Цирковете на гостите в последните секунди на редовното време бяха оценени на… 9 допълнителни минути. В тях отбелязваме за 2:2 и шумно се поздравяваме.

Малко и за обстановката по трибуните. Феновете на Ковънтри са в открита война със собствениците SISU. Нещата са сложни, като причините за това са просто безброй. Хедж-фондът е начело на клуба от девет години, които с право са смятани за най-мрачните в историята му. Изпадане, забрани за трансфери, сменени няколко мениджъра и два пъти повече спортни директори, брутален отлив от стадиона и дори напускане на „Рико“ за една година. Въпреки това те пак са тук и пеят своята велика песен „Let’s all sing together, play up sky blues“.

Близо 500 гостуващи им отвръщат „Football’s Coming Home“. Разбира се, всички дружно са недоволни от съдията, а особено шумни за моя изненада са от сектора на ветераните. Но само толкова. Мачът може би не е точно празник за присъстващите, но със сигурност е една приятно изкарана вечер с приятели.

След мача Тони Моубри е разочарован. Вместо обаче да вземе лошия пример от българските си колеги, които винаги обвиняват я съдиите, я международното положение, той е тих и сдържан. Десети пореден мач под негово ръководство този сезон завършва без успех, а това е проблем. Тони не е случаен мениджър. Водил е Селтик и Мидълсбро, както е местния съперник Уест Бромич. Принуден е обаче за трети път да прави селекция с което донякъде прилича на родните Левски и ЦСКА, и докато преди година нещата се получиха, сега удрят на камък. Завършва интервюто с горчивата усмивка на човек, който знае къде ще е утре, и че ще е без страхотната си работа като лидер на Ковънтри Сити. Знаем го и всички, които сме наоколо.

Лейди Годайва, която е един от символите на Ковънтри, е спасила през 10-и век града от тежкия данък, наложен от съпруга й – граф Леофрик. Направила го е, като е яздила гола на кон по улиците на града, като условието е било никой да не гледа. Единственият – може би първият доказан воайор в света – Том, е бил ослепен за дързостта си.

Докато се снимах пред статуята й същия ден бях убеден, че ще донеса късмет на отбора в мача с Уимбълдън. Някаква „футболна Годайва“ в разгара на 21-и век. Победа нямаше, но пък Ковънтри за първи път през сезона вкараха два гола в един мач от шампионата, а следващият двубой най-сетне спечелиха. При това срещу Порт Вейл – отборът на познатия у нас Бруно Рибейро, който се опита, за щастие неуспешно, да съсипе Лудогорец преди година и нещо. При това пак с два гола – 2:0 като гости. Кой ще ме убеди, че нямам принос към Ковънтри Сити?

И в края още малко за мечтите. Ковънтри Сити няма вечно да са в незавидното си положение. Един ден отново ще поемат нагоре, а аз се надявам някога да споделя с тях тази радост.  С победа над местния съперник Астън Вила или просто в протоколен мач от шампионата на Висшата лига. Какви фенове ще сме, ако не вярваме в това?

Влади Гаджев: Все още не шофирам в Англия

Българският национал Владимир Гаджев премина през сериозни перипетии в избора си на отбор в чужбина. Слухове го пращаха на много места, а след като подписа договор с руски клуб, нещата изведнъж пропаднаха. Идването му в „Ковънтри Сити“ в началото на 2016 г. беше изненада за всички.

„Градът ми харесва. Живея извън него, на спокойствие, близо до базата. Трудно ми е с придвижването, защото все още не шофирам“, споделя ми той в един от разговорите ни преди мача.

След двубоя все пак намира време за няколко думи с мен, извинявайки се за неособено доброто си настроение. „Много млад отбор сме, а също и нов. Видя, мачът го завършихме само с един по-опитен играч на терена. Утре ще има важна среща, дано Тони Моубри да остане, защото е страхотен треньор и човек“, казва ми той докато се уговаряме за среща на следващия ден. Това, че живее далеч няма да е проблем за него, но новините на сутринта обръщат нещата. Ковънтри вече е без мениджър и ситуацията е екстрена за всички в клуба.

„Това че сме последни в момента не значи нищо. Първенството е доста дълго има много мачове и със сигурност ще има доста промени в класирането, тъй като разликата в точките не е голяма. Но със сигурност имаме нужда да започнем да побеждаваме, за да излезем от тази ситуация“, категоричен е Влади. Пожелавам му победата да дойде още в следващия мач.

Кои все пак са Ковънтри Сити?

Създадени са през 1883 г. под името „Сингърс“, а настоящето име получават през 1898 г. В лигата се подвизават от 1919 г. а през 1961 г. са поети от мениджъра Джими Хил. Печелят Трета дивизия през 1964 г. с успех в последния мач за сезона. През 1967 г. се изкачват в Първа дивизия, която е тогавашния еквивалент на днешната Висша лига.

През 1987 г. при първото си участие на финал за Купата на Англия, печели трофея с 3:2 над Тотнъм след продължения пред погледа на Маргарет Тачър на „Уембли“. Мачът е смятан за един от най-великите играни на легендарния стадион за всички времена.

През 2001 г. Ковънтри изпада от Висшата лига след 34 години елитен футбол, оставяйки единствено Ливърпул, Евертън и Арсенал с повече служба в най-горната английска дивизия.

През 2012 г. Сити напускат и второто ниво на футбола на Острова, връщайки се там, откъдето тръгна възходът им 48 години по-рано.

19 декември 2015 г.  – на 87 години си отива най-голямата легенда на Ковънтри – бащата на успеха им през 60-е години на миналия век Джими Хил.