Archive for Футбол

Que los cumplas feliz*, Дон Диего!

Датата е 30 октомври, а за ценителите на красивата футболна игра днес е ден за празник. На този ден преди 49 години е роден считаният от мнозина за най-добрия играч, появявал се някога на зеления терен – Диего Армандо Марадона.

Един ден, аржентинец на име Диего Марадона решава да напусне родното си градче Ескина и да замине в столицата Буенос Айрес в търсене на щастието. И в крайна сметка го намира…

След дълго обикаляне по борсите за безработни Диего се хваща на работа в мелница, където работи по 18 часа, за да осигури прехраната на семейството си – бременната му за пети път съпруга Далма и четирите дъщери. На 30 октомври 1960 година призори проплаква Диего Армандо Марадона, който е посрещнат от родителите си с непринудената радост, съответстваща на раждането на първороден син.

Десетина години по-късно в големия град вече се говори за дребосъка от отбора на “Малките лукчета” (Los Cebollitas), който според мнозина е истински феномен. Талантът му е забелязан от Архентинос Хуниорс, за които той прави дебют при мъжете едва на 16 години.

Малко след това вече е национал, но на Мондиала през 1978 година, който е в Аржентина, той не участва, след като тогавашния селекционер Сезар Луис Меноти го намира за прекалено слабичък физически. Аржентина става шампион и без Марадона, а малкият гений само година по-късно вече е суперзвездата на континента.

През 1980 година Марадона преминава в отбора на сърцето си – Бока. Сумата, за която е закупен е впечатляваща за времето си, а заплатата му е астрономическа за местните стандарти. Диего се представя отлично в отбора, но тежката икономическа обстановка в Аржентина принуждава Бока да го сложи “на сергията”.

След това геният играе за Барселона. Престоят му в столицата на Каталуня се свързва предимно с прекарания хепатит, тежката контузия, причинена от доказания “футболен хирург” Андони Гойкоечея от Билбао и мегаскандала на финала за Купата на краля, когато аржентинецът е с основата на масов бой след края на мача.

“С проблемите дотук”, сякаш казва малкият на ръст футболист, който за 15 000 000 000 (да милиарда) лири преминава в средняка от Ботуша Наполи. Там той печели голямата си световна слава. Два пъти е шампион в най-трудното тогава първенство, вдига Купата на УЕФА, а през 1986 година става и световен шампион с Аржентина в мексиканския Мондиал, известен и като “първенството на Марадона”.

В Италия той остава до 1991 година, като междувременно е в основата на нов аржентински успех – сребърните медали на Мондиале’90. От този момент обаче започват и големите му проблеми…

Диего е обвинен във връзки с Мафията, появява се жена, която твърди, че той е баща на сина й, стават известни и проблемите му с наркотиците. След Наполи следват гастроли в Севиля и Ню Елс Олд Бойс, за да дойде САЩ’94, когато точно преди мача от груповата фаза с България (завършил 2:0 за българите) той е уличен в употреба на допинг, което на практика е и краят на неговата велика кариера на футболния терен.

Оттук започват и сериозните му проблеми с наркотиците. През 2005 година вече е 130 кг и завършен наркоман. На няколко пъти животът му е в опасност, но той заобикаля проблемите със същия финес, с който навърза целия отбор на Англия във великия четвъртфинал на Мондиала през 1986 година (виж видео), когато отбеляза два гола – единият с ръка (виж видео), другият с фамозен дрибъл от центъра.

Днес Диего Армандо Марадона е селекционер на националния отбор. Класира “гаучосите” на шампионата в ЮАР, но досега няма специалист, който да му предрича светло бъдеще на треньорското поприще.

И може би така е по-добре, защото на Дон Диего отдавна му писна да го сравняват с Пеле, а сега едва ли би желал да гледат на него като новия Меноти, Херера или Кройф.

“Много ви моля, не ме сравнявайте с Пеле! Аз съм Диего Армандо Марадона и се гордея с това”, беше казал Най-големия още когато беше на върха на славата си като играч.

*Que los cumplas feliz, Диего Марадона
—–
Използвани са материали от книгата “Световният футбол, МЕКСИКО’86”
* Que los cumplas feliz – “Честит рожден ден”, по начинът, с който се поздравява в Аржентина.

Левски – от ”правилния” футбол, до ”на всяка цена”

Това, че Левски загуби за пореден път в европейските клубни турнири отдавна не е новина. Докато някои смятат, че това е проблем само на отбора и феновете му, лично аз си мисля, че от това не от днес губи целия български футбол.

От лоши периоди страдат всички отбори, били те големи или малки, но разликата между тях изпъква в желанието да работят за решаването на проблемите с адекватни и резултатни методи. Нещо, което по моето мнение в случая Левски не прави.

Генералните пропуски на Левски са няколко и ще се опитам да очертая някои от тях.

Тежкото наследство, оставено от Станимир Стоилов
Да започнем отдалеч. Прословутият “правилен” футбол е в основата на днешните нещастия на шампионите. Защото за всичките години на Герена въпросният наставник не разбра, че дали един футбол е правилен или не, става ясно след края на мача и за предпочитане е да си победил грозно с 1:0, вместо да си държал топката 50 на 50 срещу Челси и да си паднал 1:3. Доказателствата за несъдържателността на понятието е положението в Литекс, на който при ресурса (финансов и кадрови) е просто е необходим приличен треньор, за да постигнат успехи.

Вчера пък ясно се видяха последствията. 55-60% самоцелно владеене на топката, което обаче е с цената на несъдържателна и слаба игра, на неточни пасове и липса на всякаква идея по-различна от безцелно ритане напред, а там – “каквото стане”.

Атаката е най-слабото звено
Атаката е най-слабото звено във формацията на Левски, най-вече заради магарешкия инат, с който се опитва налагане на играч като Георги Христов. Само в полза на шампионите е да се отърват колкото се може по-бързо от този състезател, защото неговото игрово поведене само и единствено пречи на останалите. Бившият футболист на Ботев има проблеми като цяло с пласирането си в наказателното поле, със спирането на топката, с подаването и изобщо с всички компоненти в играта на завършения централен нападател, какъвто трябва да си, за да играеш на този пост в Левски. Мачът с Дебрецен за пореден път доказа това. Не беше случайно, че Христов напусна терена с освирквания.

В нападение Левски трябва да се освободи и от услугите на двете си крила Йовов и Соарес. Докато при първия натежават годините и присъствието на терена е като ръчна спирачка за развитието млади играчи като Димитров и Огнянов например, но проблемът на втория е тоталното отсъствие на тактическа грамотност. Няма как и да е иначе, когато се пристига от втора дивизия на Бразилия, а в България бързо се свиква с лошите навици и стихийното и еднообразно впускане по крилото. Да, точно еднообразие е правилната дума. Липсата на идеи за нещастие се замазва с измамната му бързина и донякъде нелош демараж. Толкова.

Христо Йовов за съжаление е изчерпан за Левски и изобщо за отбор с амбиции. Идеалното място за него в момента е например Спортист от родния му Своге (или всеки по-малък и най-вече спокоен клуб), където би могъл да предаде безценния си опит и увереност на младите момчета. Големите очаквания на Герена му натежават, а по-лошото е, че участието му, спира развитието на младите играчи.

За човек, който се отказа да ходи в Литекс, защото няма да успее да се наложи, няма какво да се коментира толкова. Който не си спомня този светъл лъч от кариерата на Еньо Кръстовчев – ето опресняването.

Трудности в халфовата линия
Друг проблем на Левски е играта на Сърмов. Да, точно така. Какъв е постът му всъщност? Дефанзивен халф или плеймейкър? Защото срещу Дебрецен си личеше желанието му да връзва “синята” игра и това беше големия проблем на отбора. Просто защото той не го може това. От тактическа гледна точка функциите му в офанзивен план се припокриват до голяма степен с тези на Тасевски и дори Бардон. А силата на Сърмов е в рушенето на играта на съперника и точно там трябва да се съсредоточи.

Все ми се струва, че дефанзивния халф в един тим трябва да прилича на гологлавия играч на Дебрецен Варга, който беше великолепен. А какво казваше Христо Стоичков за цървула и трандафора…?

За каква постройка на игра говорим, когато един от най-възрастните играчи на терена – Бардон е натоварен със задачата да оперира от крайната защита до подстъпите към атаката. Защото поне на три-четири пъти той се нагърбваше с изнасянето на топката! Това аз лично не съм го виждал в големите отбори. Или хайде не големите, а тези, на които Левски, ЦСКА и Литекс искат да приличат. Тази функция навсякъде се поема от играчите в защита. От това, което видях снощи, все ми се струва, че французинът е и получил правото да прави каквото иска на терена, което ако го дадеш на Марадона през 80-те години е гениален ход, но на прага на второто десетилетие на 21-век е върховна глупост. Освен това не е и по физическите сили на французина.

За класата на един отбор говори и подходът към конкретни ситуации в различните зони на терена. На безцелното млатене/кюскане/ритане на топката каквото видяхме в изобилие срещу Дебрецен не се гледа с добро око дори и в долните дивизии на Англия. Левски имат проблем и с обръщането на фронта на атаката, което най-често завършва с… тъч за противника. В атака нещата пък са подчинени на хаоса, който за съжаление не е организиран като в доброто старо време. За проблемите при изнасянето на кълбото също се спомена.

Треньорът
Лека полека минаваме и към треньора. Не спирам да се смея на журналистически клишета от рода на “той направи много приятно впечатление, като непрестанно даваше указания на тъчлинията”. Постоянните циркове в треньорската зона значат само едно – някой не си е свършил работата на тренировките. Някой да забеляза унгарският наставник да мръдне от мястото си? Отборът му обаче знаеше в 85% от времето какво точно трябва да направи. За сметка на това Ратко Достанич не спря да вика на тъча. Сякаш някой го чува.

Задача номер едно на всеки един треньор, независимо в кой отбор отиде е да обясни културно, че това, което иска в тактически план е закон номер 1. Ако разбира се има идея от това. Каква беше тактиката на Левски? Атаки по крилата, при които освен че трябва да имаш необходимата бързина и импровизация, трябва да разполагаш и с необходимите изпълнители пред вратата. Плюс това, всеки един средноинтелигентен специалист, разполагащ с тактически грамотни състезатели, много лесно ще започне да неутрализира набезите някъде след 15-20 минута, както и на практика се получи. Това с ударите отдалеч път не показва нищо повече от безсилие. Историята с разиграващ халф и половина (Тасевски + Сърмов) и раздаващ го плеймейкър в 70% от времето Бардон означава фатално забавяне на скоростта на игра. И докато това може да мине при Миньор с цялото ми уважение към този отбор, срещу отличните унгарци – няма как. Интересен бе и ходът с Минев (един отличен според мен защитник) отдясно, за който обаче не знаем причините. Знаем резултата – чудо, че Дебрецен не вкара при едно от седем-осем положения през бившото “канарче” през първата и поне наполовина толкова през втората част.

Да, Левски имаше кадрови проблеми в този мач, но за да избегна досадното голословие ще дам пример с гениалните ходове на Димитър Пенев в близкото минало, когато от голмайстора на А група Ивайло Йорданов направи дефанзивен халф а от фин и елегантен полузащитник като Георги Йорданов – Ламята – ляв бек. Значи начини има…

“На всяка цена”
Огромен, фундаментален проблем за Левски. Принципът “на всяка цена” е очеваден и колкото и да се анонсират планове за градене на такъв и онакъв отбор, желанието с цената на всичко да се пробваш за тия прословути 8 000 000 евро, прецаква всичко. Левски заслужава само адмирации за големите обрати в шампионата в последните години, при положение че са постигнати на зеления терен. Колко обаче са убедени в това и дали това пак не е резултат от грешния принцип?

По същата логика се работеше и при истериите с лиценза на ЦСКА преди година. При това тук няма място за спорове, защото Тодор Батков отдавна е признал, че има пръст в цялата работа.

А дали идването на Йовов, Бардон и Топузаков не е от желанието “на всяка цена” да вържем нещата за тая година, за тия пари, пък после ще му мислим. Отговорът е повече от ясен. Резултатът обаче е противоречив. Топузаков е отличен, Йовов трагичен, а несъстоятелността на Бардон се прикрива зад голове като този срещу Дебрецен.

Лош позив от журналистическата ложа
Че хората, които пишат за футбол са или от Левски или от ЦСКА е ясно отдавна. Но нищо не им пречи да са обективни. Или поне на по-голямата част. Очевидно е, че нито ЦСКА, нито Левски ще станат супер отбори, ако за тях нонстоп се леят суперлативи след колосални битки срещу отбори като Дери Сити и Баку. А дали от Герена не повярваха, че са невероятен отбор, след като трудно отстраниха азербайджанците? Превъзходството на “сините” беше очевидно в по-важния в ситуацията втори мач, но ей богу – Баку трябва да бъдат елиминирани и от всеки уважаващ себе си отбор от средата на таблицата в България. Възторжените анализи обаче се лееха и аха да повярваме, че Левски е готов за атака на четвъртфиналите в Шампионската лига. И това основно заради свежия Ратко и мотиватора Гонзо.

Изводите се оказаха прибързани.

И хубавото
Добрата новина е, че Топузаков играе стабилно (Мъри, кой го изгони?), Петков е отличен както винаги, а в редиците на “сините” е лично за мен най-големият български талант в момента – Виктор Генев. Талант с условието, че до година напусне Герена, за да се развие правилно (но не по Стоиловски) в някой отбор от Европа. Както видяхме снощи – и Дебрецен става.

Илюзията ”отбор от собствени юноши”

Какви са мечтите на средностатистическия футболен фен? Победи, титли, хубава игра от отбора и особено модерната напоследък – отбор от собствени юноши. Ние, българите, никога не сме по средата. Вляво, вдясно, горе, долу, но винаги в едната крайност. Така стигнахме и до мита – Детско юношеска школа.

От много време насам упорито ни е налагано, че сме в тройката на най-умните нации, че имаме най-вкусната храна, най-хубавите жени, най-добрата музика и т.н. Искаме да сме първи във всичко. Ако питаме двете най-големи агитки в странта – тези на ЦСКА и Левски, те ще ни отговорят, че искаме да сме първи в света и в това, двата гранда на България да играят със селекции, изцяло съставени от собствени кадри. Е, няма да се получи.

Тежката присъда да си в академията на голям клуб обаче не е свързана с необходимостта, да се подготвяш в сносни условия, на добри терени и при прилично възстановяване. Това е просто задължително за всяко едно от стотиците деца, които тренират в различните възрастови групи на големите в Англия, Испания или Италия.

Но… Къде е моментът, който убягва на българските фенове? Отбори от ранга на Милан, Юнайтед или Реал Мадрид имат сериозни школи, които обаче изпълняват по-скоро функции, свързани със социалните ангажименти на тези клубове. Социална политика, зад която стоят страхотни инвестиции и дългогодишно изграждане на авторитет и доверие. Спортните площадки в целия свят са мястото, където безжалостно биват убивани бичовете на съвремието ни – престъпления, наркотична зависимост, затлъстяване и др. Отговорността, която се поема, изключва автоматически думи като “рушвети” и в много случаи действия като “изгонване поради некадърност”.

Там упорити специалисти неуморно обясняват на възпълнички дечица тайните на зоновата защита с ясното съзнание, че въпросните състезатели ще направят по-скоро успешна кариера на друго място, но не и на зеления терен.

Да уточним, че става дума за големите отбори, каквито в България се водят “червените” и “сините”. Изключения разбира се има и един Аякс например е доказателство за това с отличната си школа. В повечето от останалите случаи обаче няма да намерим по-различна бройка от двама, преминали през школата.

“Тежката артилерия” се подчинява на съвсем различни закони. За там трябват звезди, които да пълнят стадионите с имената и таланта си, изграден обаче някъде другаде. Натам накъдето сме се запътили се печели основно от това. А нали икономическия принцип е с главно “И” навсякъде.

И отново кацаме у нас. Тук всеки недотам разбиращ от футбол, но поназнайващ нещичко за психиката на фена започва да свири на тънката струна и по тази музика заиграват и “червени” и “сини”. Отбор от 11 юноши е невъзможен не само защото няма такъв филм по света (В света на грандовете), но и защото на практика няма как да да се обясни от спортно-техническа гледна точка.

Феновете всъщност не искат юноши. Искат победи, колкото и грозни да са те. Искат раздаване и тичане. Затова ограничен откъм футболен талант играч като Карлос Тевес е харесван в Юнайтед повече от Джони Евънс например. А идва от далечна Аржентина. Искат и утвърдени имена, които най-вече играта си да ги правят горди.

Тезата си подкрепям с примерите от последните няколко години. В Левски заложиха и успяха с Живко Миланов и Христо Йовов. Противоречиво е положението с Божидар Митрев, Николай Димитров и Владимир Гаджев. “Не” има Лъчезар Балтанов, а бъдещето е във Виктор Генев и вероятно Иван Цачев. И отново – не повече от двама-трима и то в определени ситуации ще са на терена.

В ЦСКА едва в последните месеци погледнаха към школата. След много ЗА и ПРОТИВ, твърд титуляр обаче е единствено Иван Иванов. Напоследък се залага много и на Виданов, но всички останали са в графата “Противоречиви”. Като се започне от Александър Тонев, мине се през Мартин Тошев, Николай Чипев и Александър Бранеков и се завърши с Атанас Зехиров. Експериментът определено е неуспешен, а последният мач с Литекс беше явното доказателство за това. Изваденият от Пенев списък с желани играчи също хвърля смело в боклука тезата “отбор от собствени кадри”. И това е правилният път ако иска един отбор, наричащ себе си гранд, да се развива.

Между старшата и първия отбор нерядко застават откровени бездарници като Фелипе Да Коща, Маркиньос, Тиберканин, Машадо. Има и вечно контузени хитреци като Бензукан, които с изявите си на терена провокират желанията на феновете, които в отчаянието си желаят да видят собствените момчета на терена. Именно тука се крие разковничето и моментът на избор. И вероятно заблуждението, че младежът и неговата още детска наивност ще обърне нещата в правилната посока.

Мечтата за добра или по-скоро добре уредена ДЮШ въпреки всичко не трябва да напуска фена. Освен всичко друго, тя трябва да е сред главните приоритети на родните ни грандове. Остава само да им пожелаем един ден да имат нужните средства и най-важното социална инициатива и отговорност.

Некадърност от класа или просто Ибис

Колкото и щастлив и безгрижен футболен запалянко да си, неминуемо идва ден, в който в съзнанието ти да се затормози с вечни въпроси от типа на: “Кой е най-силният отбор в света?”, “Правилно ли беше отменен автогола на Легендата?”, “Има ли по… хм “интересен” футболист от Гошко Пеев” и разбира се “Какво е психическото състояние на резервния вратар при изпълнение на дузпи?”.

“Кой е най-слабият футболен отбор на планетата?” вероятно не мъчи главите на феновете, особено на българските след великия сезон 2006/2007, когато по родните терени ни забавлява командата на Ивайло Дражев. И докато момчетата от Черноморец Бургас София все пак имаха оправдание с възрастта си, то на некадърните футболистите на Ибис Спорт Клуб (Бразилия) никой не им е виновен.

Геройствата на червено-черния клуб, днес състезаващ се с чест във втора дивизия на щата Пернамбуко описва в няколко реда последният брой на българския MAXIM, но тези агенти са толкова култови, че заслужават още по-голямо внимание.

Легендата започва през далечната 1938-ма, създадена от местен текстилен магнат. Отборът е съставен само от работници от фабриката и започват да се изявяват предимно в приятелски мачове. След смъртта на собственика, на сцената се появява тогавашният управител на фирмата Онилдо Рамос, който е известен с увлечението си по историите за древен Египет. Именно той дава името на свещената птица Ибис за официално на клуба.

През 80-те години на миналия век Ибис се “развихрят” и правят решаваща стъпка към определението Prior time do mundo, което означава “най-скапаният отбор в света”. Информациите са оскъдни и противоречиви, но е факт, че по това време симпатягите падат в девет поредни мача (1:53 голова разлика), а не побеждават в общо 54 поред. “Най-светлият” перод обхваща 3 години, 10 месеца и 26 дни. Вместо да грабнат първия трион и да отрежат гредите на 15 000-я Мунисипал Де Паулиста, феновете започват толкова да се радват на грозните поражения, че всъщност те са основата на неособено приятното прозвище. През 2001 г. президентът Пинейро Калдас вписва Ибис в Гинес като най-слабите в света.

За периода от 1958 г до 1991-та Ибис стават “клиенти” на местното страшилище Санта Круз, които ги бият два пъти с 13:0, веднъж с 11:0, както и 11:1. Наутико също газят сериозно – с 11:0 през 1958-ма и два пъти, с доста по-грозното по скоромното ми мнение 10:0. Спорт пък се отчитат с 11:0 през 70-те години.

Наутико, Спорт и Санта Круз всъщност са и клубовете, срещу които нашите герои записват някои от най-славните си победи. Местните фенове и до днес говорят с умиление за онова 5:4 срещу Спорт през далечната 1947-ма, както и за 5:3 срещу Наутико година по-късно.

Но стига лоша статистика. В гордата клубна витрина Ибис има два трофея “Начало” от 1948 и 1950 година. Купата обаче е с ранг на приятелски мачове в подготвителния период преди началото на сезона в местната дивизия и ако всичко подобни имаха някакво значение то нашият Черноморец с 11-те си поредни победи тази зима просто трябваше да чака разпределението на местата след първото.

Героите на Ибис сa няколко. Започват с Нилтон Куелю да Коща – Бодиньо, който обаче се спасява на 15 години. Приключва с 244 гола за Интернасионал и 5 мача за Селесао. На 15 си тръгва и Едвалдо Исидио Нето – Вава, който впоследствие става на два пъти световен шампион. Онофре Анаклето де Соуса – Сабара (с осем мача и един гол за Бразилия) пък е един от тези, които леко ги е срам от престоя им на Мунисипал и го е пропуснал в официалната си биография. Истинската поп икона за клуба обаче е култовият Мауро Шампоана. Бивш фризьор, който отдава десет години на клуба, оперирайки в нападение. Загубата от Феровириарио с 1:8 е паметна за Шампоана – той бележи единствения си гол, което е добра причина да бъде увековечен в документален филм (търси Mauro Shampoo в мрежата), с което по онова време придобива славата на местен Дейвид Бекъм, като изключим безумната му прическа.

В заключение трябва да се отбележи отличния маркетинг на клуба. Пример българските им колеги трябва да вземат не само от привидния “автогол” с Гинес, но и с хитрото им предложение преди няколко месеца към гонещия 1 000-ен гол Ромарио, за когото си мислехме, че в името на тази цел е готов да рита и в Скрита сила (Мъдрево). Оказа се, че отчаянието му не стига дотам да приеме офертата на безнадежно слабите Ибис.
—–
Още три бързи факта

– За първите 60 години от историята си (до 1998 г.) вкарват едва 120 гола, а допускат 3 700
– През 1978 г. в рамките на една седмица през октомври вратарят им се навежда 23 пъти
– Най-лошият вратар в историята им не се казва Олег Моргун, а Жагунсо и за девет славни сезона пуска 366 гола.

Хичо, Домо, Вальо и Иван, почакайте до 2009-та!

Според последни информации в спортния печат, един от най-обещаващите български футболни таланти Иван Иванов е пред милионен трансфер в аутсайдера във Висшата лига на Англия Дарби Каунти. Истината е, че дори да му бъде уредена няколкодневна разходка по подобие на Домовчийски, Димитров и Илиев, той няма никакъв шанс да рита по английските терени минимум до края на 2008 г. Най-лошият вариант е… 2014 г.

В края на годината Николай Димитров от Левски премина проби в Арсенал, в момента в Блекбърн е Домовчийски, а само преди ден Валентин Илиев (с 25% oт ВСИЧКИ участия в националния) разочарован разбра, че няма да може да играе в Чемпиъншип.

Както sportni.bg единствен пише от няколко седмици – български футболист, който няма редовно участие в националния отбор в последните две години няма шанс да заиграе в родината на футбола. Най-популярният български спортен сайт направи проучване за възможностите на родните играчи да получат работна виза.

Каква е цялата история. На страница 447-ма в официалния Handbook на Висшата лига за сезон 2007/2008 пише кратко и ясно, че работна виза и разрешително за участие в мачове от първенството, играчи извън ЕС-25 получават при две условия – 75% участие за представителната селекция на страната си и тази страна към настоящия момент да не е под 70-то място в официалната класация на ФИФА за националните отбори. Малка подробност е, че приятелски мачове дори на официалните дати НЕ СЕ БРОЯТ.

Абсолютно невярно е и твърдението, че има разлика в нивото, от което искат съответния състезател. Следващите текстове го доказват категорично.

Criteria
Work permits will be issued to international players of the highest calibre who are able to make a
significant contribution in footballing terms to the development of the UK game at the highest level (i.e.
clubs competing in the Premier Leagues and Football Leagues in England and Scotland, the Welsh Premier
League and The Irish Premier League in Northern Ireland).

(с две думи тук се обяснява, че в лигите на Англия, Шотландия, Северна Ирландия и Уелс могат да играят само играчи от висока класа, които ще помогнат за повишаване на нивото в тези страни)

Initial Applications To be eligible for a work permit:– A player must have played for his country in at least 75% of its competitive ‘A’ team matches he was available for selection, during the two years preceding the date of the application; and,
– The player’s country must be at or above 70th place in the official FIFA world rankings when averaged over the two years preceding the date of the application.

(Тук стават ясни конкретните изисквания за получаване на виза)

Competitive Matches

The definition of a competitive ‘A’ team international match is a:
– World Cup Finals game
– World Cup Qualifying group game
– Football Association confederation tournament game, for example:
– The FIFA Confederations Cup;
– The UEFA European Championships and Qualifiers;
– The African Cup of Nations and Qualifiers;
– The Asia Nations Cup and Qualifiers;
– The CONCACAF Gold Cup;
– The CONCACAF The Copa Caribe;
– The CONMEBOL Copa America;
– The OFC Nations Cup and
– The UNCAF Nations Cup

(Това са първенствата и турнирите, които имат значение за определяне на процента на мачовете в последните две календарни години)

Дотук добре. От 1 януари 2007 г. България е пълноправен член на ЕС. За нас и румънците обаче съществуват т. нар. преходни клаузи, които в частта “Свободно движение на работещи” са малко неприятни за много работници (в това число и футболисти) от тези две страни.

Какво се чете дословно в този документ?


2. Преходни договореностиa) Ще мога ли да работя в друга държава-членка на ЕС след 1 януари 2007 г.?
През първите две години след присъединяването на България и Румъния, достъпът на работещи от тези две страни до трудовите пазари на държавите-членки на ЕС-251 ще зависи от националното законодателство и политиката на тези държави, както и от двустранните споразумения, които те имат с България и Румъния. Някои държави-членки показаха, че възнамеряват изцяло да отворят своите трудови пазари за работещи от България и Румъния. Други държави-членки на ЕС-25 смятат да наложат по-ограничен достъп, което на практика означава, че за периода, през който държавите-членки на ЕС-25 прилагат свои национални мерки, вероятно ще Ви е необходимо разрешително за работа.

б) Какво ще се случи в края на 2008 г.?
В края на първите две години след присъединяването Комисията ще изготви доклад, въз основа на който Съветът ще преразгледа действието на преходните договорености. Освен това, всяка от държавите-членки на ЕС-25 трябва да уведоми официално Комисията дали възнамерява да продължи да прилага своите национални законодателни мерки в продължение на най-много още три години ( в който случай все още ще Ви е необходимо разрешително за работа), или ще прилага условията на законодателството на Общността за пълно свободно движение на работещите (което означава, че можете свободно да работите там).

в) Кога ще мога свободно да работя в държавите-членки на ЕС-25?
По принцип преходните договорености следва да преустановят действието си пет години след присъединяването. Въпреки това, съществува възможност дадена държава-членка на ЕС-25 да поиска от Комисията разрешение да продължи да прилага своите национални мерки в продължение на още две години, но само ако отчита сериозни смущения на трудовия си пазар (или заплаха от такива смущения). Преходните договорености не могат да продължат да бъдат в сила след абсолютния максимум от седем години.

За лош късмет Обединеното кралство е сред страните, които все още се отнасят с голямо недоверие към пристигащите от България и Румъния.

В сайта www.ec.europa.eu, четем доказателствата за това.

От 1 януари 2007 г. гражданите на България и Румъния не се нуждаят от разрешение, за да влязат или да пребивават законно в Обединеното кралство. Всички български и румънски граждани имат право на пребиваване в Обединеното кралство (както и във всяка друга държава-членка) през първите три месеца от престоя си неограничено и могат да останат законно пребиваващи в Обединеното кралство колкото време пожелаят, при условие че упражняват договорно право на студент, са лица на свободна практика или лица, които се издържат самостоятелно.

Гражданите на България и Румъния нямат обаче автоматично право да пребивават като работници, освен ако са освободени от изискванията за разрешително за работа.

Лошата новина е, че ако не играят в националния отбор, състезателите за които в последните дни се шуми особено много – няма да имат право на свободен труд в Обединеното кралство до 31.12.2008 при много условности разбира се. След това се преминава на варианта 2012, за да се стигне до светлата дата 1 януари 2014 г., когато “границите се отварят” – завинаги.

ФК Шефийлд – 150 години гордост

Притеснени от слабата форма на националите и вече недотам шокирани от поредните глупости на Христо Стоичков, задъхани около подновената борба в Шампионската лига и селекцията в Левски, оставихме на заден план едно знаменателно за футбола събитие – честването на 150 години от създаването на ФК Шефийлд – официално признат за първия футболен клуб в света.

В средата на 19-ти век и по-точно 1857 г, осъзнаваме че в света има и хубави места за живеене, където хората вместо да се борят с вековния поробител, вземат че поставят здравите основи на един бъдещ социален феномен.

През месец май на 1857-ма феновете на крикета Уилям Прест и Натаниел Кресуик надълго и нашироко коментират налегналата ги скука през зимните месеци и са твърдо решени да “измислят” спорт, който да поддържа формата им през зимата. Така футболът от улицата се мести на зеления (невинаги) терен. На 24 октомври същата година те създават ФК Шефийлд.

Футболната мания заразява бързо региона и само пет години по-късно в град Шефийлд и околностите му вече има 15 футболни отбора. През 1962 г. пък е основан Нотс Каунти, който в момента държи рекорда за най-стар клуб сред професионалистите. Малко след това Шефийлд са поканени в новоучредената английска футболна асоциация, където членуват и до днес.

На практика Шефийлд завинаги остава в сянката на другите местни тимове Юнайтед и Уензди, тъй като при създаването на първия през 1889 г, доста от играчите му стават професионалисти и обличат бяло-червения екип.

Правото на първия му осигурява някои дребни привилегии, като например тази да празнува 100 годишнината си през далечната 1957-ма година. На стадиона на Уензди “Хилзбъро” юбилярите посрещат националния тим на Англия, а банкетът след това е уважен от самия Сър Стенли Роуз – първият президент на ФИФА.

Две години по-късно отборът постига и най-сериозния си успех, достигайки до четвъртия квалификационен кръг за ФА Къп.

В клубната витрина все пак не липсват и купи. Като например Аматьорската купа, спечелена през 1904 г. и трите трофея за Шефийлд и Холамшир Къп, завоювани през 1994-та, 2005-та и 2006-та година. Отборът има немалко призови места в лигите на Йоркшър.

Днес наследниците на “пионерите” се подвизават в Северната Първа лига на дивизия Унибонд, където мерят сили, при това доста успешно, с отбори като Шипшид Динамо и Кидсгроув Атлетик. Шефийлд днес развива два мъжки отбора, девет младежки и един дамски тим.

В състава му не липсват интересните фигури. Шефийлд може да се похвали с няколко играчи с опит от професионалната футболна лига, като Пол Смит и Дарън Холмс например. Последният дори е играл в европейските клубни турнири с местния съперник Уензди. Вил Поуъл пък се е състезавал в авторитетния Грейс Атлетик, а силен мач с екипа на Редфорд Юнайтед (временни лидери в дивизията на с пет точки преднина пред Шефийлд и мач повече) именно срещу сегашния му тим му е осигурил трансфера, с който вероятно се гордее най-много.

Том Карней пък идва от шведски клуб и е абсолютен двойник на Томас Бролин.

Отборът играе мачовете си на Брайт Файнанс Стейдиъм, разполагащ със скромните 1 500 места, доста от които си остават незаети.

Впечатляващ е списъкът с видните фенове на отбора. Там личат имената на Сеп Блатер и Свен Горан Ериксон. Твърде вероятно Шефийлд няма да имат проблеми със съдиите, тъй като са подсигурили членски карти на реферите Хауърд Уеб и на култовия Юрая Рени.

В чест на юбилея официални гости ще бъдат президентът на ФИФА Сеп Блатер, президентът на Реал Мадрид Рамон Калдерон, както и английските легенди Боби Чарлтън и Боби Робсън.

На 8 ноември пък на стадион “Брамъл Лейн” ще се състои мач между Шефийлд и италианския гранд Интер. “За отбор от Унибонд мач с Интер е сбъдната мечта”, обобщава настроенията в клуба президентът Ричърд Тимс.

Вероятно най-точната оценка за симпатичните аматьори обаче дава фронтменът на великата рок банда Деф Лепард Джо Елиът, който казва: ФК Шефийлд е национално съкровище, с което всеки трябва да се гордее”.